— Да, господине. — И Набеел завърши доклада си, който според него показваше, че е свършил чудесна работа, като е проследил всяка стъпка на американците през деня и вечерта.
Пантерата обаче не беше доволен.
— Хубаво е, че си знаел всяка стъпка на американците — каза той. — Но трябваше да ги убиеш.
— Както знаете, господине, те са добре обучени и вземат предпазни мерки — обясни Набеел и отново напомни на Пантерата за бронираните коли, оръжията, бронежилетките и възможността други американци да са наблюдавали сънародниците си. — И разбира се, господине, СПС също ги следи.
Пантерата го изгледа с присвити очи. Мълчанието се проточи.
— Страх ли те беше, Набеел? — попита накрая Пантерата.
— Не, господине — побърза да отговори помощникът му. — Изчаквахме удобен момент, за да сме сигурни, че американците няма да избегнат куршумите ни… да ги простреляме в главата, за да е сигурно…
— Но този момент така и не е настъпил.
— Не и през този ден, господине. Но за следващия разработихме план да…
— Или си чакал възможност да убиеш само охраната, за да отвлечеш Кори и жена му и да си поискаш наградата?
Набеел се поколеба.
— Не, господине. Отвличане в Сана е невъзможно заради полицията, СПС…
— Стига! — рязко го прекъсна Пантерата. — И тъй, на следващия ден твоите двама късметлии отново са се измъкнали от смъртта. Така ли е?
Набеел си пое дъх.
— Взеха ги от „Шератон“ с бронирана кола рано сутринта и ги откараха в американското посолство. Малко по-късно съгледвачите около посолството видяха да потегля конвой от пет коли. Бронираните коли са с черни стъкла, така че нито съгледвачите, нито един наш приятел войник не са видели със сигурност дали Кори и жена му са в някоя от тях, но…
— Но си приел, че са там.
— Да, господине. Кори и жена му отидоха в посолството рано, а след половин час конвоят излезе през портала, така че…
— Разбирам, Набеел. Така че си решил да направиш засада на конвоя.
Набеел не беше взел такова решение. Всъщност се беше обадил на шефа си, който се бе съгласил, че Кори и жена му най-вероятно пътуват с конвоя и че трябва да бъде направена засада. Но Пантерата не искаше от Набеел да казва това в присъствието на старшия съветник.
— Да не искаш да кажеш, че си решил на своя глава да атакуваш конвоя на американското посолство, Набеел? — попита Алтаир.
Набеел сведе глава и отговори:
— Господине, опитах се на три пъти да се свържа с ал Нумаир по мобилния и сателитния телефон.
— Трябвало е да се опиташ да се обадиш на помощниците ми — каза му Пантерата.
— Да, господине. — Набеел знаеше, че ако засадата беше успяла, този разговор нямаше да протече по такъв начин. Спомни си един стих от еврейската книга Изход: „И козелът ще понесе на себе си всичките им беззакония в непроходна земя; тъй да пусне козела в пустинята“.
— А сега ни кажи какво знаеш за тази засада — нареди Пантерата.
— Да, господине. — Набеел не можеше да бъде обвинен за провала на засадата; вината за неуспеха бе на Фарис, местния лидер на Ал Кайда, който бе организирал всичко. Набеел обаче знаеше, че заповедта за устройването на засадата може да му коства живота.
— Набеел? Говори.
— Да, господине. Когато научих, че американският конвой тръгва от посолството, незабавно се свързах с провинциалните лидери по очаквания маршрут.
Всъщност Пантерата му беше казал да го направи и стратегията беше изглеждала добра.
— Както обикновено, маршрутът беше на юг, към Аден — продължи Набеел — Американците винаги пътуват с конвой натам.
— Това е било добро хрумване, Набеел — каза Пантерата. — Бих го одобрил, ако се беше свързал с мен.
— Да, господине. Много приятели по пътя съобщиха за местоположението на колите и само за няколко часа Фарис успя да събере бойци за засадата в хълмовете южно от Иб.
— Отлично — каза Пантерата. — Значи конвоят е унищожен? Всички американци ли са мъртви?
Набеел беше ставал и друг път свидетел на необичайния начин на изразяване на шефа си към хора, от които не е доволен. Зачуди се дали Булус ибн ал Дервиш не се е научил на този начин на изразяване в Америка.
— Набеел? Да не би да говоря твърде тихо и да не ме чуваш?
Набеел пое дълбоко дъх.
— Извинявам се, господине, за бавните ми отговори…
— Продължавай, Набеел — прекъсна го Алтаир. — Какво стана със засадата?
— Фарис ми каза, че всичко е било добре планирано, с двайсет бойци, кола бомба, крайпътна бомба и бомба в каруца с магаре, чийто собственик бил готов да стане мъченик, но…
— Достатъчно. — Пантерата явно беше научил, че американските безпилотни самолети са забелязали засадата и са изстреляли ракетите си по джихадистите. — Чух достатъчно от теб.
— Да, господине.
— Искам да видя Фарис — каза Пантерата. — Да дойде в град Мариб и да чака нареждания.
— Да, господине.
— Изглеждаш уплашен, Набеел — отбеляза Пантерата. — Какво те плаши?
Набеел отново сведе глава.
— Собствената ми некадърност ме плаши, господине — отвърна той и после погледна Пантерата право в очите. — Провалих се пред теб и пред великата ни кауза.
