— Не, Ал. Просто искам да го държиш, докато му разказвам играта.
Ал се усмихна любезно.
— Имам среща с Уолш в девет — казах аз. — Ако Набеел се появи, докато съм с Ел Киселяк, нали ще слезеш да го вземеш?
— Разбира се.
— Очертава се да отсъствам известно време — уведомих го. — Май няма да е зле ти да поемеш този тип.
— Добре — каза той. — Къде отиваш?
— В Пясъчландия.
— Това е оскърбително название.
— Извинявай. Отивам в дупката Йемен.
— Преебал ли си нещо?
— Не напоследък. Повишават ме — изфуках се аз.
Ал реши, че това е смешно.
— А Кейт?
— И тя идва.
— Добре. Няма да си на сухо в Йемен.
— Така ли? Знаех си аз, че мацките там са стиснати.
— Мацките са си наред. Пичовете ще ти резнат оная работа.
И тъй, след всички разменени културни шеги и майтапи благодарих на Ал, че ще присъства на разговора (формално известен като разпит), и обещах да му донеса разпятие от Йемен.
Прекарах следващия половин час зад компютъра си, като преглеждах и допълвах случаите за онези, които щяха да ги поемат.
Кейт се появи в кабинката ми и каза, че е време да идем при Том.
— Още ли си съгласен с това? — попита ме, докато бяхме в асансьора.
— Винаги съм искал да ида в Швеция.
— Става въпрос за Йемен, Джон.
— О… Е, това е по-различно.
Слязохме на 28-и етаж (домашни потреби, надзиратели, неприятности и глупости) и тръгнахме към вратата на Том.
Вдигнах ръка да почукам и да отворя, но Кейт ме спря.
— Последна възможност.
Почуках и се обърнах към нея.
— Ти решаваш. Изненадай ме. — И добавих: — Спомни си за „Коул“.
Отворих и влязохме.
Том стана да ни посрещне и се поинтересува:
— Как прекарахте уикенда?
— Разгледахме изложбата на Моне в „Метрополитън“ — Осведомих го. — Освен това се уредих с мацка в събота вечер. А ти?
След като размяната на любезности приключи, той попита:
— Е, стигнахте ли до някакво решение?
— Приемаме назначението — каза Кейт, без дори да погледне към мен.
Том се усмихна.
— Добре. Сядайте.
В кабинета на Том има фотьойли и канапе около масичка за кафе и домакинът ги използва за важни хора или за онези, които трябва да бъдат прецакани с финес. Двамата с Кейт се настанихме с лице към прозореца. Том седна на канапето и започна:
— Първо бих искал да споделя, че оценявам готовността ви да приемете задграничното назначение.
И така нататък. Изслушахме кратка реч, която сигурно изнасяше на всеки, който заминава за една или друга помийна яма.
Прекъснах излиянията и пожеланията за късмет и попитах:
— Няма ли да ни кажеш за какво всъщност става дума?
Той се престори на изненадан от въпроса ми.
— В общи линии онова, което ви казах в петък. — И обясни: — Един от тримата главни умове зад атаката срещу „Коул“ в момента е в Йемен. Задочно е подведен под отговорност. Вие ще сте част от екипа, който го издирва.
— Какво ще правим с него, след като го намерим? — попитах.
— Ще го арестувате.
— И?
— И ще го екстрадирате в САЩ. Или може би в Гуантанамо.
— Ясно. Но както ми беше казано, когато бях там, и както най-вероятно знаеш, Том, конституцията на Йемен изрично забранява екстрадиране на йеменски граждани по каквито и да било причини, в това число тероризъм и убийство.
— Да… така е. Но правят изключения. И Кейт ще работи именно върху това в качеството си на юридически аташе.
— Досега не са направили нито едно изключение, но добре. Сигурен ли си, че от нас не се иска да очистим онзи тип? — попитах просто за протокола.
— Ние не убиваме хора — уведоми ме той.
— Така е, не убиваме хора — съгласих се аз. — Но сме използвали безпилотни „Предатор“ и ракети „Хелфайър“ в Йемен и другаде, за да… да кажем… изпарим между петдесетина и стотина души.
— Това е различно.
— Сигурен съм, че изпарените го разбират.
Том като че ли започна да губи търпение.
— Ще ви дам информация, която ще занесете в Йемен. Заподозреният притежава американски паспорт. Твърди, че има двойно гражданство — йеменско и американско. Така че да, имаме достатъчно доводи пред йеменските власти за екстрадирането му. И не забравяйте, че не убиваме американски граждани.
— Всъщност го правим, ако се сражават на страната на врага. Освен това, както знаеш, ако успеем да го задържим и го предадем на йеменците, може никога повече да не го видим. Някои от организаторите на атаката срещу „Коул“ бяха заловени и вкарани в йеменски затвори, след което мистериозно избягаха — напомних му аз.
— Предлагам да не избързваме. Всяко нещо по реда си. Първо трябва да пипнем този човек.
— Да. И тъй, да обобщим — намираме йеменеца с американско гражданство, предаваме го на йеменското правителство и се надяваме, че те ще ни го върнат.
— Точно така.
— Не може ли поне да го поизмъчваме? Мъничко?
— Някакви други въпроси? — поинтересува се Том.
— Как се казва въпросното лице? — попита Кейт.
— Ще научите името му, когато стигнете там. Ще ви кажа само, че е известен с бойното си прозвище ал Нумаир. В превод — Пантерата.
Май ми е писано да се забърквам с араби, избиращи си имена на големи котки. Предишният такъв беше Асад — Лъва. Сега пък трябва да имам вземане-даване с пантера. Надявам се, че следващият ще се нарече Писанчо.
