Аз пък си мислех, че западняците са нападани на археологически обекти, защото ходят именно на такива места. И защото въпросните места са изолирани. Точно това се е случило с белгийците. Трябвало е да си останат в Сана. Всъщност можели са да отидат да разгледат Париж.
Все пак разбирах какво казва Бък. Идващите тук западняци бяха като хората, посещаващи африкански резервати — искат да видят диви животни, а дивите животни гледат на тях като на обяд, влизащ сам в трапезарията им.
Във всеки случай, намирахме се на подходящото място. Или на неподходящото място.
— Римляните са обсаждали този град — каза Бък. — Мариб е бил обсаждан десетки пъти и е оцелял до въздушното нападение на египтяните през шейсет и седма.
Реактивните самолети и еднотонните бомби са гадно нещо.
— Войната е безчувствена — тъжно рече Бък и се огледа.
Старият воин от Студената война май се размекваше. Така де, това беше нищо в сравнение с термоядрен Армагедон.
Излязохме на открит участък и Бък каза, че това някога е било сук. По площада скитаха кози, имаше и мъници — имам предвид деца, а не ярета. Та значи децата ни забелязаха и ни зяпнаха така, сякаш виждат призраци. Май туристите тук бяха рядка гледка.
Накрая успяха да съберат кураж и десетина затичаха към нас с викове: „Бакшиш! Бакшиш!“
— Кажи им да ни изведат оттук и ще им платим — казах на Бък.
Бък кимна и каза нещо на арабски. Децата зарязаха козите, наобиколиха ни и ни поведоха към колите.
Мразя да използвам деца като щит, но пък си плащахме.
Около половин час след като влязохме в Стари Мариб се върнахме там, откъдето бяхме тръгнали.
— Хареса ли ви? — попита Бък.
— Беше чудесно. Невероятно — възкликна Кейт.
Пълна гадост, ако питате мен.
Излязохме от руините и се зарадвах да видя, че Замо и Бренър не са отвлечени или убити.
Платихме на калпазаните и ги посъветвах:
— Когато пораснете, гледайте да се махнете оттук. — Само стойте настрана от Пърт Амбой.
Бренър искаше да се повози със Замо, така че Бък се качи зад волана с мен на мястото на стрелеца и Кейт отзад. Бък отново тръгна пръв и се спуснахме по хълма, за да продължим към следващите мъртви руини — трона на Савската царица.
Представих си заглавието в „Ню Йорк Поуст“: „Петима янки изчезват, докато гледат Савската царица“.
Или: „Бедуини отмъкват наши момчета“.
Ясно де, всичко това е наужким. Част от хитроумен план на, ЦРУ.
А какво ще кажете за това? „Пантера пулверизирана от «Предатор» в перфектно планирано покушение“.
Яко, нали?
Първо обаче беше ред на приятелското похищение.
Поехме на юг и минахме по тесен мост над някакъв канал. За първи път в Йемен виждах вода, която не тече от кран.
— Приятно е да видиш река — обади се Кейт.
— В Йемен няма реки — каза Бък. — Това е сезонна уади. По това време на годината обикновено е суха, но явно са отворили шлюзовете на язовира.
Че как. Пролетният кат трябва да се напоява.
— Старият язовир е бил построен преди повече от две хиляди години и благодарение на него е възникнала савската цивилизация. Стената се пробила през петстотин и седемдесета, годината на раждането на Мохамед, и мюсюлманите смятат това за поличба. Краят на езичеството и началото на нов свят — обясни Бък.
Точно така се чувствах и аз след рухването на първия ми брак.
— Новият водоем беше построен през осемдесетте, хиляда и четиристотин години след края на първия.
— Проблеми с приемствеността, а?
— Мостът не позволява да отбиеш от пътя — уведоми ни също така Бък.
Именно. Точно затова аз бих устроил похищението на такова място.
Както и да е, след десетина минути вече приближавахме археологическия обект Баран. Видях бял микробус, паркиран на черния път, както и син военен камион, вероятно на полицията от Бюрото за национална сигурност.
Бък спря зад камиона, а Бренър и Замо спряха зад нас.
Всички слязохме и се огледахме. Тук-там се виждаха закърнели дървета и финикови палми, както й няколко напоявани ниви, но като цяло теренът бе кафяв и прашен.
Бък също гледаше сухия пейзаж.
— Тръгне ли, пустинята няма спиране — каза той. — Язовирът и напоителните помпи водят обречена битка.
Също като нас. И по ирония на съдбата това се отнасяше и за джихадистите. Тук няма да има победители. С изключение на пустинята.
Слязохме от колите и буквално на минутата бяхме нападнати от жадни за бакшиш хлапета, после от продавачи на сувенири и от двама млади мъже, които казаха, че били екскурзоводи. Накрая цъфна и един полицай от БНС и ни предложи защита срещу двайсет долара. Сигурно беше роднина на капитан Дамадж.
Надявах се някъде наоколо да има банкомат.
Бък обаче влезе в ролята на банкомат и даде на офицера малко риали, после плати и на хлапетата да се разкарат. Бутна хубав бакшиш и на двамата екскурзоводи за това, че не правят нищо, като през цялото време говореше любезно на арабски. Бък беше добър американски дипломат. Даваше пари навсякъде и на всеки.
