В ранния следобед на следващия ден, след салат и последната консерва риба тон, сателитният телефон на Чет иззвъня. Той отиде до прозореца, включи го към антената и отговори.
Заслуша се, каза: „Добре, благодаря“ и се обърна към нас.
— Безпилотните самолети са засекли три бели джипа, приближаващи към платото от север.
— Кои са според теб? — попита Кейт.
— Може да носят продоволствия… или да са хората, които очакваме.
— Муса защо не ни е предупредил? — попита Бренър.
— Той би предупредил своите хора, а не нас — отвърна Бък.
И наистина, в двора се надигна суматоха.
Всички отидохме до прозореца и видях, че осемте бедуини са скочили на крака с калашници в ръце, а един от тях говори по мобилния си. После четирима изтичаха към кулата и ги чухме да се качват нагоре.
Всички грабнахме своите М4 и заехме стратегически позиции около стълбището. Бък застана в горния им край с насочен напред автомат.
Четиримата бедуини тичаха нагоре и викаха развълнувано.
— От Ал Кайда идват да видят отвлечените американци — преведе Бък.
Чудесно. Ако очакваш с нетърпение визита от Ал Кайда, значи си наистина здравата отегчен.
Чет беше безкрайно щастлив.
— Пантерата захапа — заяви той доволно.
Именно. Но Пантерата не хапеше Чет, който в качеството си на фантом всъщност не беше тук. Така че той се извини под предлог, че ще поддържа контакт с безпилотните самолети, и слезе да се качи в микробуса.
Сега трябваше да изглеждаме като похитени от бедуините, които, за щастие, се държаха добре с пленниците си.
Кейт покри косата и лицето си с черния шал, четиримата бедуини се качиха при нас и бързо прибраха повечето ни неща, в това число и сателитната антена на прозореца. Сигурно щеше да им е трудно да обясняват на момчетата от Ал Кайда защо ни търсят по телефона, така че изключихме сателитните и мобилните телефони, както и радиостанциите си.
Четиримата бедуини отнесоха багажа ни на горния етаж, наред с консервите и четивата. Оставиха ни само хляб и вода на пода. Приятелят ни Ясир и един друг бедуин навиха килима и също го качиха горе.
Бедуините искаха автоматите ни и пушката на Замо, но Бренър категорично отказа и скрихме оръжията под сламениците. Задържахме също скритите пистолети, като преместихме кобурите на кръста си. Наложи се обаче да свалим бронежилетките — онези от Ал Кайда можеха да се окажат достатъчно бдителни и да ги забележат. Кейт скромно ги скри в клозета.
Дадохме на бедуините часовниците си и паспортите, с които се бяхме регистрирали в хотел „Билкис“, но задържахме дипломатическите документи в случай, че се наложи да побегнем към саудитската граница.
Бяхме премисляли всичко това през последните няколко дни и като че ли не пропуснахме нищо.
— Одеялото на Чет — сети се Кейт.
Правилно.
Бък взе одеялото и го метна през прозореца. На негово място щях да го метна в лайняната шахта.
Е, дали изглеждахме като пленници, държани тук вече четири дни? Не знам, но определено
И едно последно нещо. Поизцапахме пода на мястото, където се беше намирал килимът, а Бък впечатли всички ни с уменията си, като предложи да наръсим и малко курешки.
— Ти се занимавай с това, Бък — казах му и той се отказа.
Чухме нещо откъм двора и всички отидохме при прозореца.
Портите бяха отворени и през тях мина бял джип. После втори и трети.
Ал Кайда беше тук.
Четиримата бедуини долу отвориха задните врати на джиповете и гостите слязоха. Бяха общо петима, с черни качулки, бели роби и сандали. Освен това бяха преметнали калашници на рамо. По тези места дори преговарящите със завързани очи носят оръжие.
— Би трябвало да се досетят, че ги карат нагоре до Крепостта на гарвана — отбеляза Бренър.
— Сред тукашните възвишения има много подобни места — увери ни Бък.
Това беше добре. Надявах се шофьорите бедуини да са били достатъчно хитри, за да разкарват тези задници в кръг поне няколко часа.
Както и да е, гледахме как поведоха петимата закачулени от Ал Кайда към кулата. Само внимавайте да не се блъснете в микробуса, който управлява безпилотните самолети.
И тъй, беше време да заприличаме на петима скъпи амрики, струващи сто хиляди долара.
Всички насядахме на голия дъсчен под. Отляво надясно се бяхме подредили Бренър, Замо, Бък, моя милост и Кейт в края. Четиримата бедуини изнамериха три вериги с пранги за краката. Отказахме любезното им предложение да ни закопчаят и го направихме сами — Бренър и Замо си поделиха едната, а Бък и аз — другата. Кейт като жена си имаше отделна верига. Задържахме ключовете у себе си. Накрая събухме обувките и чорапите си и бедуините ги скриха под сламата.
— Разтъркайте стъпалата си по пода — напомни ни Бък. Правилно. Никога не подценявай интелигентността и бдителността на враговете. Те не са толкова тъпи, колкото изглеждат. И най-вероятно знаят как би трябвало да изглеждат петима нещастни пленници.
