Чуваха се още откоси на калашници — бедуините продължаваха да стрелят по хеликоптера, който вече би трябвало да е извън обхвата на автоматите им. За момента нямаше много добри новини, освен тази, че бедуините несъмнено смятаха, че всички американци са се натоварили в машината. Уви, нямахме такъв късмет.
Трябваха ни няколко минути да скочим етаж след етаж, дупка след дупка, до последното ниво под дивана, точно над ароматното ниво с лайната.
Вече всички се бяхме набутали в клозета и Бренър долепи ухо до вратата.
— Не чувам нищо.
Оцелелите бедуини или бяха на горните нива, или бяха слезли на двора, което не беше добре.
Изборът ни бе или да излезем от клозета и да слезем по стълбите, или да скочим през последната дупка и да се приземим в купчината лайна, което в този момент не изглеждаше толкова лош вариант. И по двата пътя щяхме да стигнем до най-долното ниво, но не и да се доберем до джипа и да се разкараме оттук. За целта можеше да ни се наложи да елиминираме останалите бедуини, а ако трябва да съм честен, не исках да убивам още от тях. Не исках обаче и те да убият нас. Всъщност, тъй като вече бяхме попилели куп бедуини и тъй като нашите ракети бяха пратили на оня свят шейха и приятелчетата им, щяхме да сме късметлии, ако просто ни убият.
— Не можем да останем тук — прошепна Кейт. — Може насам да идват още бедуини.
Добър довод. Не искахме да си имаме вземане-даване с още вбесени местни, нали?
Докато обмисляме следващия си ход — стълбите или свободно падане в лайната, — чухме над нас в дивана стъпки и гласове на арабски. Май бедуините бяха решили, че сме изчезнали, и сега тършуваха из нещата, които бяхме оставили.
Е, имахме шанс да се махнем, преди да тръгнат надолу, и всички го разбирахме.
Стълбището беше по-бързо и по-чисто от лайняния маршрут, така че отворих вратата и бързо прекосихме тъмното помещение, използвано за складиране на сено, слама и тъй нататък. Замо спря, колкото да запали една купчина сено.
Стигнах пръв до стълбището и се втурнах надолу, като вземах по три-четири стъпала наведнъж, после се претърколих по пръстения под, застанах на коляно и покрих тесния вход с автомата си.
Кейт слезе втора, следвана по петите от Бренър и Замо.
Изправих се, отидох бързо до вратата и надникнах към опустошения и осеян с тела двор. Част от отломките още димяха и единствените хора навън бяха мъртви.
Дадох знак, че е чисто, посочих портата и се втурнах през двора, следван плътно от Кейт, Бренър и Замо.
Стигнах до портата, рязко спрях, обърнах се и клекнах да покрия двора и кулата. През каменните стени се процеждаше пушек.
Точно когато Кейт стигаше до отворената порта, на прозореца на дивана се появи фигура и откри огън. Кейт се просна на земята. Застанах между нея и кулата и пуснах дълги откоси към прозореца. Погледнах Кейт, която вече се изправяше. Нямаше кръв, така че явно куршумът бе посрещнат от бронежилетката й.
— Бягай! — извиках й.
Кейт и Замо изтичаха през портата, а Бренър се обърна и изпразни пълнителя си към прозореца. Пушекът вече бълваше здравата от кулата и през прозорците на дивана се виждаха танцуващи пламъци.
Сложих нов пълнител и го изпразних в петте коли на двора, куршумите пръскаха гуми и стъкла. Бренър направи същото и един „Хайлукс“ избухна в пламъци. Време беше да се омитаме.
Изтичахме през портата и видях, че Замо вече е зад волана, а Кейт се подаваше през задното стъкло и ни прикриваше. Скочих до нея и затръшнах вратата, докато Бренър сядаше отпред. Още преди да затвори вратата си, Замо натисна педала до дупка и полетяхме през равния терен към дерето.
С Бренър свалихме прозорците, подадохме се навън и се обърнахме към портата.
Двама бедуини изскочиха през нея и ние открихме огън, като улучихме единия и накарахме другия да се метне под прикритието на каменната стена.
След минута бяхме на ръба на платото и Замо намали и рязко зави надясно, после наби спирачки, когато предните колела на джипа се плъзнаха през ръба и надолу.
Замо продължи по стръмния лъкатушещ терен. Караше по-бързо от безопасното, но пък не бе моментът да мислим за пътни произшествия.
Слънцето вече беше увиснало над хоризонта зад нас и дерето, което се намираше източно от платото, тънеше в сенки и беше трудно да се вижда напред.
След няколко минути бясно каране Бренър се обади:
— Надупчихме всички джипове, така че преследвачите ни би трябвало да ни гонят пеша.
Замо отпусна малко газта и отвърна:
— Хубаво, че се сети да ми го кажеш.
Не може да каже, че се отпуснахме, но поне отново бяхме в състояние да дишаме.
Погледнах Кейт. Изглеждаше чудесно, като се вземе предвид всичко станало. Тя всъщност запазва самообладание при престрелка, губи го само с мен.
— Добре ли си? — попитах я.
— Изкара ми въздуха… добре съм… — Погледна ме. — Сега вече можеш да го кажеш.
По-изискан мъж би казал: „Обичам те“, но аз не съм чак толкова изискан и казах съвсем искрено:
— Нали ти казах, мамка му.
— Обичам те — отвърна Кейт.
Бренър, който мислеше за по-важни неща, се обърна към нас.
— Някой да има някакви идеи?
— Можем ли да стигнем до пистата в Мариб? — попитах.
