Пантерата полностью

— Определено разбирам тревогите на капитан Зухаир, но… — Хвърли поглед към Зухаир, после се обърна към Пантерата. — Но виждам също, че думите ви са истина, господине.

Пантерата кимна.

Ал Рашид продължи предпазливо:

— Ние… ние двамата с капитан Зухаир сме прости войници, господине, и мислим за тактиката. А вие, господине, разбирате от стратегия. А това е отлична стратегия. Да всееш страх в правителството и да причиниш вътрешни раздори…

— Както и между властите и американците.

— Да, господине. И, разбира се, победата ни тази нощ ще бъде още по-славна благодарение на вашето ръководство и планиране.

Пантерата кимна отсечено.

— Ако няма друго, съветвам ви да поговорите с всеки човек, за да е сигурно, че са разбрали плана на атаката. Няма да казвате нищо от това, което казахте току-що на мен.

— Да, господине.

— До петролната инсталация има шест километра и ако тръгнете сега, ще стигнете до нея за по-малко от два часа — напомни им той и нареди: — Атаката трябва да приключи най-малко два часа преди зазоряване, за да можем да се оттеглим в лагера под прикритието на нощта.

— Да, господине — отговориха двамата в един глас.

— Набеел иска да говори с вас — каза капитан Зухаир.

— Сега ли?

— Каза, че било важно.

— Добре. Да дойде. Вие останете.

Лейтенант ал Рашид излезе и след секунди се върна с Набеел ал Самад, младшия адютант на Пантерата.

Пантерата го погледна на слабата светлина на свещта. Също като него, Набеел беше живял в Америка, макар че ходеше там само по бизнес — бизнес на Ал Кайда. Както и от време на време да предаде устно съобщение на семейството на Булус ибн ал Дервиш и да получи отговора на баща му, майка му и сестра му. Беше направил това само преди три дни, така че какво искаше сега?

— Какво има, Набеел? — попита Пантерата.

Набеел ал Самад поздрави подобаващо и каза:

— Господине, току-що се чух с нашия приятел в Ел Рахаба.

— Така ли? И какво казва приятелят ни от летището?

— Тази нощ в два и четирийсет и пет в Сана ще кацне египетски самолет. В списъка на пътниците фигурират двама американци от Ню Йорк, пътуващи с дипломатически паспорти. Научихме за тях преди две седмици, когато американският Държавен департамент подаде искане за визи на тяхно име.

— Да? И какво?

— Американците са Джон Кори и съпругата му Катрин Мейфийлд.

— И са дипломати, така ли?

— Не, господине. И двамата са агенти от Федералното бюро за разследване.

Пантерата кимна.

— Продължавай.

— Нашият приятел в консулството в Ню Йорк ми съобщи, когато бях там, че тези агенти дошли да си вземат визите, и ми даде копия на визите, както и копия на паспортите им. И двамата са записали като домашен адрес правителствената сграда, в която работят. Поразучих и установих, че и двамата работят в така наречената Антитерористична спецчаст.

Пантерата отново кимна и даде знак на Набеел да продължи.

— Както несъмнено знаете, господине, това е американска служба за вътрешна сигурност, но понякога агентите й пътуват до различни места по света…

— Да, това ми е известно. Те са тук.

— Да, господине. Мъжът, Кори, всъщност е идвал в Аден преди три години. Сега се връща.

Пантерата помълча известно време, после попита:

— И с какво този мъж и жената са по-различни от другите американски агенти, които идват тук?

— Тези двамата са специално отбелязани в списъка за убиване на Върховния съвет.

— Нима? И защо?

— Мъжът, господине, е американският агент, убил Асад Халил, Лъва, в Ню Йорк.

Пантерата кимна. Помнеше това. Преди година ли беше? Може би по-малко.

— Асад Халил беше отишъл в Ню Йорк, за да убие мъжа, Кори, и жена му, Мейфийлд — напомни му Набеел.

— Да, спомням си.

Нещата обаче не се бяха развили добре. Халил беше либиец и бе посещавал Америка в по-ранна мисия, за да отмъсти за бомбардирането на родината му от американците. Беше успял донякъде, но не бе постигнал всичко, което желаеше. Затова се бе върнал. И го бяха убили.

Халил не беше от Ал Кайда, но беше работил с организацията. И затова Върховният съвет искаше да отмъсти за смъртта му и бе призовавал за смъртта на Кори, който бе убил великия воин на джихада Асад Халил, Лъва.

— Защо според теб е дошъл пак в Йемен? — попита Пантерата.

— Може би, за да убие вас, господине — отвърна Набеел.

Отговорът не изненада Булус ибн ал Дервиш. Американците изпитваха особена омраза към мюсюлмани, родени или получили гражданство в Америка и след това включили се в джихада.

От прекараните над двайсет години в страната им той знаеше, че американците са толкова арогантни, че вярват, че всеки, който живее сред тях, ще ги заобича заедно с покварената им безнравствена страна. И когато не ги обичаш, те мразят заради това, че не оценяваш прекрасната им нация. Истинска арогантност и истинска суетност. „Пред погибел гордост върви“, както е писано в еврейската книга Притчи6.