Беше мой ред да се покажа като алфа-мъжкар и се обърнах към полковник Хаким.
— Кажете на онези момчета да свалят автоматите — казах и посочих войниците.
Той се поколеба, после излая нещо на арабски и войниците свалиха оръжията.
— Има проблем с визата ви, както и с визата на жена ви — каза Хаким. — Несъответствие с адреса. Така че мога да ви помоля да напуснете Йемен.
Кой казва, че нямало Бог?
— Не сте вие онзи, който ще вземе подобно решение, полковник — каза му Бренър.
Разбира се, че е той. Млъквай.
Полковник Хаким нямаше какво да отговори.
— Утре посолството ще се обърне с официален протест към външното ви министерство. Приятна вечер, полковник.
Полковник Хаким отново нямаше какво да отговори, но тогава Бренър най-неочаквано му протегна ръка и Хаким се поколеба, обаче я пое.
— Трябва да останем съюзници във войната срещу Ал Кайда — каза Бренър. — Така че престанете с тези глупости. Ас-салаам алейкум.
Полковник Хаким се възползва от шанса да запази достойнството си пред войниците и отговори:
— Уа алейкум ас-салам.
— Обадете ми се, ако минавате през Ню Йорк — казах на полковника.
И поехме към втория кръг на ада — багажа и митницата.
— Какво беше всичко това? — попитах Бренър, докато вървяхме.
— Просто йеменското правителство се опитва да демонстрира властта си — отвърна той. — Мислят си, че те командват тук.
— Нима не командват те? — поинтересува се Кейт.
— Никой не командва — отговори Бренър. — Това е причината да сме тук.
Именно. Природата не търпи празно място. Или, ако искаме да сме по-позитивни, ние сме тук, за да помогнем.
— Всъщност във визите ни като домашен адрес е отбелязано Федерал Плаза двайсет и шест — казах аз.
— На тези клоуни не им е нужен домашният ви адрес.
— Аха. Пък и ние на практика живеем на работните си места.
Бренър си проби път през гъмжилото колички и хора, като дрънкаше нещо на арабски — може би: „Извинете, но ние сме американци и трябва да излезем от този кенеф. Благодаря“.
После посрещачът ни каза нещо на един носач, който кимна.
Въртящият се конвейер не показваше признаци на живот.
— Май ще почакаме — каза Бренър. — Понякога конвейерът не работи. Докарват багажа и настъпва пълна лудница. Голям майтап е да гледаш.
— Откога сте тук? — попитах.
— От твърде дълго.
— И аз така.
Той се усмихна.
Г-н Пол Бренър изглеждаше към петдесетте, висок (но поне един пръст по-нисък от мен), доста добре изглеждащ, с добро телосложение, гъста черна коса и много загорял от слънцето. Под синьото си яке носеше сива тениска, на която видях надпис „Федерален затворник“. Яко. Не толкова смешна бе яката на бронежилетката, която се подаваше над тениската. А и дългото му яке беше издуто от дясната му страна.
— Имаме конвой от три коли, с който ще стигнем до посолството — каза Бренър.
— Оръжие? — попитах го.
— Оръжие? И вие ли искате оръжие?
Май имаше чувство за хумор. Познавам един човек с подобен саркастичен език. Това нямаше да ни направи приятелчета — в шоуто винаги има място само за един готин пич. Не мислех, че г-н Бренър е част от екипа ни, но все пак реших да проверя, така че попитах:
— Заедно ли ще работим?
— Аз съм от ДСС, Дипломатическа служба за сигурност — отвърна той. — Работя за Държавния департамент и осигурявам безопасността на персонала на американското посолство и официалните посетители.
Това не отговаряше на въпроса ми, но реших да не задълбавам.
— Звучи интересно.
— Бях армейски детектив — продължи той. — Специалност убийства. Подобно на вас, господин Кори. Бях подофицер. Вие сте били детектив втора степен от нюйоркската полиция. Сега и двамата сме цивилни и гоним втора кариера.
— Аха. Само дето трудно може да се каже, че гоня втората си кариера.
— Браво на вас.
— Това е единствената кариера, която имам — отбеляза Кейт.
Бренър се усмихна и я погледна.
— Доста сте смела, за да дойдете тук.
Тя не отговори, но за да бъде всичко ясно за протокола, аз казах:
— Идеята беше нейна.
— Назначението е трудно, но ще се справите — уведоми ни Бренър. — И ще можете да решавате сами как да продължите, когато се върнете.
— Таим надежди за Афганистан — споделих.
Той се разсмя.
— Значи сте били тук през август две и първа?
— Да. Цели четирийсет дни. Предимно в Аден.
— Да. Е, оттогава нещата малко се сгорещиха. Ал Кайда е тук.
— Бяха тук и тогава — уведомих го. — Именно те взривиха „Коул“.
— Така е. Сега обаче са навсякъде. Ако изобщо е възможно, това място стана още по-опасно.
Типичен врял и кипял ветеран, опитващ се да сплаши новобранците.
— По мое време, когато вървяхме по улиците на Аден, трябваше да мятаме гранати, за да си вземем вестник — казах аз.
Той отново се разсмя.
— Е, в Сана стреляме от посолството толкова много, че газим до колене в гилзи.
— Моля ви — обади се Кейт.
Това е мъжки разговор, скъпа.
Както и да е, побъбрихме, докато чакахме багажа. Бренър се обърна към Кейт.
— Приемете думите ми като професионално наблюдение. Изглеждате много добре и веднъж видяно, лицето ви не може да се забрави. Което може да се окаже спънка.
Кейт се усмихна сладко.
— Досега никога не е било спънка.
