Средно двайсет и трима души на година изчезват безследно от круизни кораби…Никой от тях не се е появявал отново… Досега.Мартин Шварц е полицай под прикритие, който все още не може да се съвземе след мистериозното изчезване на съпругата му и сина му от круизния кораб "Султанът на моретата".Той се е превърнал в отчаян мъж, готов да поема безразсъдни рискове и да се захваща с най-опасните полицейски случаи, които никой друг не иска.Мартин не си е и помислял, че кракът му отново ще стъпи на круизен кораб, докато един ден не получава обаждане от възрастна дама, която се представя за писателка на трилъри. Тя твърди, че разполага с информация, която може да доведе до разплитането на загадката какво се е случило с неговото семейство. Въпреки че е скептичен, Мартин решава да се качи на борда, където разбира, че изчезнало преди седмици момиче се е появило отново, носейки мечето на сина му в ръце…Себастиан Фицек, истински майстор на психологическия трилър, е сред най-успешните немски писатели. Със своите заплетени сюжети и неочаквани обрати книгите му гарантирано държат читателя в напрежение от първата до последната страница. Романите му са преведени на повече от двайсет езика, а общият брой на продажбите надхвърля 13 милиона копия. Пет от книгите му са филмирани, сред които и "Пасажер 23".
„От 2000 година насам по време на пътувания с круизни кораби и фериботи над 200 пътници и членове на екипажа са изчезнали зад борда.“
„Круизният кораб е като един малък град. Но… в малкия град никой не изчезва безследно.“
„Браншът на круизните кораби отчита рекорден брой пасажери — 20 милиона, като смята, че потенциалът далеч не е изчерпан.“
Човешката кръв е:
— 44% хематокрит;
— 55% плазма.
И стопроцентова свинщина, когато неконтролируемо пръска наоколо от пробита артерия.
Мразеше, когато нещата не вървяха по план. Когато упойката не бе дозирана правилно или когато избраните започваха да се отбраняват в последната секунда и изтръгваха абоката от ръката си.
— Моля, не… не — изломоти
Доктора предпочиташе да ги нарича така.
— Шш… шш… шш.
Той постави успокояващо ръка върху челото на мъжа. Усети го топло, а потта блестеше под халогенната лампа.
— Какво ви стана изведнъж?
Клиентът отвори уста. Страхът прозираше в зениците му. Едва можеше да се разбере какво казва.
— Не… искам… да… уми…
— Но нали се бяхме разбрали — усмихна се успокояващо Доктора. — Всичко е уредено. Не се отказвайте, когато сте само на крачка от перфектната смърт!
Погледна встрани през отворената врата на съседното помещение към масата със скалпелите и електрическия трион за кости, който висеше на контакта в готовност.
— Та не ви ли обясних всичко ясно? — въздъхна той.
Естествено, че беше. Часове наред. Отново и отново, ала явно този неблагодарен кретен просто нищо не бе разбрал.
— Естествено, ще бъде доста неприятно. Но само по този начин мога да ви оставя да умрете. Другояче не става.
Лекоатлетът заскимтя. Задърпа примките, в които ръцете му бяха стегнати, разбира се, с далеч по-малко сила отпреди. Доволен, Доктора установи, че упойката най-сетне бе започнала да дава желания резултат. Не след дълго операцията можеше да започне.
— Вижте, бих могъл да прекратя това тук. — Ръката му бе все още върху челото на спортиста. С другата намести маската си. — Но след това светът ви ще се състои само от страх и болки. Невъобразими болки.
Чернокожият запремига. Дишането му се успокои.
— Показах ви снимките. И видеото, това с тирбушона и половината око. Не искате подобно нещо, нали?
— Хммммм — изстена клиентът, сякаш имаше нещо напъхано в устата, после чертите му се успокоиха и дишането стана плитко.
— Приемам това за
Четиресет и пет минути по-късно първата и най-важна част от операцията бе извършена. Доктора вече бе свалил латексовите ръкавици и маската, а зелената престилка, която се завързваше като усмирителна риза на гърба, бе захвърлена в коша за отпадъци. В смокинг и в тъмни лачени обувки, с каквито бе в момента, се чувстваше много по-добре, отколкото в операционното си облекло.
