Пазителят на монетния двор полностью

a. Ров

b. Уотър Лейн

c. Кървавата кула

d. Солната кула

e. Кула Широковърха стрела

f. Ирландски монетен двор

g. Месинговият хълм

h. Английски монетен двор

i. Къщата на Пазителя

j. Къщата на Главния майстор

k. Тухлената кула (дом на командира на Артилерията)

l. Параклис

m. Бялата кула

n. Моравата

o. Кула Бийчам

p. Камбанарията

q. Къщата и дворът на Главния инспектор

r. Вход на Монетния двор (и за кабинета на Нютон)

s. Кула Байуърд

t. Средна кула

u. Лъвска кула

v. Тауър Стрийт към Източен Лондон

Заклех се да не разказвам тази история, докато Нютон е жив.

Осем дни след смъртта на сър Исак Нютон, в утрото на 28 март 1727 година, аз взех карета от новото си жилище на Мейдън Лейн, Ковънт Гардън, и заедно с доктор Самюъл Кларк, приятел и тълкувател на Нютон, отидох в Уестминстърското абатство, където видях Нютон да лежи в ковчега, положен като легендарен древногръцки герой.

Намерихме го в зала „Ерусалим“, просторно помещение с дъбова ламперия и голяма камина, която се пада в югозападната част на Абатството, където има гоблени и витрини от периода на Хенри III и мраморни бюстове на Хенри IV и Хенри V. Говори се, че един ден Хенри IV припаднал, докато се молел, и бил пренесен в зала „Ерусалим“, където починал, и така се изпълнило предсказанието, че ще умре в Ерусалим.

Не мога да кажа дали Хенри си е приличал в смъртта, но балсаматорът на Нютон си бе свършил работата добре и не бе гримирал лицето му като на блудница — грешка, каквото хората от бранша често допускат. Плътта му изглеждаше естествена — румена, мека и съвършена, сякаш спеше. И тъй като нямаше осезаема миризма, макар че Нютон беше мъртъв от седмица и нещо — твърде дълго време за труп да бъде над земята, с готовност бих се заклел в способностите на балсаматора, защото пролетта все още не бе настъпила, но беше доста топло.

Мъжът в отворения ковчег върху голямата, дълга маса беше с дълга светложълта перука, обикновена бяла ленена риза и официално черно облекло от три части. Лицето му беше набръчкано, някак увиснало към челюстите и въпреки заострения, орлов нос — безизразно. Очаквах да видя проницателността и интелигентността, които одухотворяваха чертите му приживе. И може би застинало като олицетворение на мъдростта. Но в смъртта Нютон беше абсолютно незабележителен.

— Чувстваше силни болки от камъка в пикочния мехур, когато почина — отбелязах аз.

— Но въпреки това беше с ума си — отвърна доктор Кларк.

— Да. Нютон беше изключителен. Гледаше на сътворението като на загадка, чиито отговори Господ е разпръснал из света. Или като на шифър, който може да бъде разчетен, ако максимално се съсредоточиш. Според мен мислеше, че човек, разгадал земен код, може да проумее и Божествения. Не вярваше в нищо, ако не можеше да го докаже като теорема или да го начертае.

— Нютон ни даде кълбото със златна прежда, с което да си проправяме пътя в Божия лабиринт — рече доктор Кларк.

— Да, точно така.

След обяда се върнах в жилището си на Мейдън Лейн. Спах неспокойно, сам с все още тлеещите си спомени за Нютон. Не мога да кажа дали го познавах добре. Съмнявам се дали съществува човек, който да може да твърди подобно нещо, защото той беше рядка птица, особняк, при това някак затворен. Смея обаче да претендирам, че за известно време го познавах по-добре от всички, с изключение на госпожа Кондит.

Преди да се запозная с Нютон, аз бях като Лондон преди Големия пожар и не се замислях много за лошото състояние на интелектуалния ми багаж. Но когато неговата искра попадна върху мен и силният вятър на ума му разпали пламъците в тесните улички на клетия ми мозък, повечето от които бяха задръстени с боклуци, защото бях млад и глупав, огънят лумна толкова бързо, че горя доста буйно.

Ако беше само огънят, разпален от запознанството с него, може би щях да спася нещо от себе си. Но огън в сърцето ми запали и племенницата му госпожа Кондит, тогава госпожица Бартън, и в такива случаи, когато на няколко места избухне пожар и между тях има голямо разстояние, огънят изглежда като резултат на огромен и зловещ свръхестествен замисъл. В един твърде кратък и ярък миг моето небе беше озарено като от фойерверки, а в следващия — лежах съкрушен и всичко беше опорочено, душата ми съсипана, а сърцето ми изгоря и се превърна в студен, черен въглен. Накратко, от живота ми остана само пепел.