— Брамптън — отвърна Ателстан — носи всички белези на обесен човек, макар че някои от тях изглеждат доста нагласени. Устата му е полуотворена, езикът му — подут и изпохапан, а по врата му има следи от въже. Зад лявото му ухо има по-отчетлива синина и освен това, докато се е задушавал, икономът явно се е мъчил да се освободи от примката — той се обърна към Бъкингам. — Значи Брамптън се е качил на тавана с намерението да се обеси. Къде тук държите въжета?
Секретарят посочи към далечния край на помещението.
— Ето там има доста — отвърна той. — Често ги използваме, за да опаковаме стока.
— Разбирам, разбирам. Значи Брамптън е взел това въже, покатерил се е върху масата, завързал е единия му край за таванските греди, направил е примка, нахлузил си я е на врата и е пристегнал възела под лявото си ухо. После тихомълком е скочил от масата и животът му е угаснал като пламък на свещ.
Бъкингам присви очи и потръпна.
— Да — промърмори той. — Сигурно така е станало.
— После — продължи Ателстан непринудено, без да обръща внимание на убийствените погледи, които му хвърляше Кранстън — Веши е открил тялото, намерил е някакъв нож сред боклуците — той подритна камата, която все още лежеше на пода, — и е свалил Брамптън от въжето, но за съжаление, вече е било твърде късно.
— Да, нещо такова — рече Бъкингам. — След това слезе долу и съобщи на всички ни какво се е случило.
Ателстан вдигна камата от пода. Той я беше видял още когато беше влязъл в помещението и много добре разбираше защо е била изхвърлена. Дръжката беше нащърбена и счупена, от едната страна имаше дълбоки вдлъбнатини, но острието все още вършеше чудесна работа. Монахът стъпи на столчето, откъдето се качи върху масата, и се взря в разрязания край на въжето. „Да — помисли си той, — Брамптън е бил достатъчно висок, за да завърже въжето около гредата, да си сложи примката около врата и да затегне възела.“
— Мастър Бъкингам — рече Ателстан, слизайки от масата, — задържахме ви прекадено дълго. Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако предадете почитанията ми на лейди Изабела и на сър Ричард и ги помолите да се видят с мен в дневната долу. Бих искал на срещата да присъства и семейният лекар на Спрингал. Той живее наблизо, нали? Слугите също трябва да бъдат разпитани.
Бъкингам кимна, очевидно облекчен, че неговият разпит е приключил, и остави Ателстан да се мъчи да изправи дремещия Кранстън на крака. Коронерът се дърпаше и мърмореше. И така, Ателстан прегърна господаря си през раменете и му помогна да слезе по стълбите. За щастие, в коридора на долния етаж нямаше никого, така че монахът облегна сър Джон на стената и леко го плесна по бузата.
— Сър Джон! Сър Джон! Моля те, събуди се!
Кранстън отвори очи.
— Не се тревожи, братко — изфъфли той. — Няма да те изложа — коронерът се изправи, примигна с очи и тръсна глава, сякаш така можеше да изкара алкохолните пари от мозъка си.
— Хайде, ела — рече Ателстан. — Лекарят и слугите ни очакват.
Монахът имаше право, но само донякъде — слугите действително чакаха в малкия склад с варосани стени, който се намираше до покритата с каменни плочи кухня, но лекарят още не беше дошъл. Бъкингам представи коронера и помощника му на присъстващите. В това време Кранстън се приближи до една грамадна бъчва с вода и шумно изгълта няколко черпака, а каквото остана, изплиска върху поаленялото си лице. Ателстан търпеливо разпита слугите, доволен, че има възможност да се занимае с тях наведнъж — така можеше да наблюдава лицата им и да следи за признаци на съучастничество или конспирация. Задачата обаче никак не беше лесна, тъй като Бъкингам седеше плътно до него, сякаш за да се увери, че няма да бъде казано нищо нередно, докато Кранстън се олюляваше насред стаята, оригвайки се като някой долен пияница. В крайна сметка Ателстан не научи нищо ново. Тържеството протекло много весело, съдия Фортескю си тръгнал след края на вечерята, а сър Томас бил в добро настроение.
— Ами Брамптън? — поинтересува се монахът.
— Той се цупи цял ден — изписука една от кухненските прислужнички, здраво стискайки ръката на някакъв снажен коняр. — Остана си в стаята и… — тя се запъна. — Мисля, че се напи.
— Някой от вас да е чул някакво движение из къщата? — попита Ателстан. — Късно през нощта, когато вече всички си бяха легнали?
Прислужничката се изчерви и извърна поглед.
— Никой не е минавал през двора — заяви разпалено младият коняр. — Ако беше минал, щеше да разбуди кучетата!
— Що за човек беше Брамптън? — излая Кранстън.
Старият слуга, който им беше отворил вратата, вдигна безпомощно рамене.
— Добър човек беше — рече той с разтреперан глас.
— Защо тогава сър Томас му се ядоса?
Възрастният мъж избърса зачервените си от плач очи.
— Брамптън беше обвинен, че се е ровил сред книжата на господаря. Едно копче от елека му — той се запъна, — или поне така разбрах, било намерено близо до един от отваряните сандъци.
— Какво може да е търсел Брамптън?
Въпросът беше посрещнат с мъртвешко мълчание. Слугите запристъпваха от крак на крак и умолително се взряха в Бъкингам.
