Пентаграм полностью

– Е, какво, Егранах – каза ловецът. – Ето я твоята Река.

И без да каже нито дума повече, се обърна и тръгна по пътя, като настъпваше дългата си, скачаща по плочите сянка. Едва на първия завой се поспря и хвърли последен поглед към Извора на Реката. Стори му се, че там – в светлинната скулптура – вижда знака на човек, но скоро и светлината угасна.

– Броят на щастливите се увеличи с още един – промърмори Ден Сир. – Само че… ще съумееш ли наистина да бъдеш между тях, Егранах? Ще дораснеш ли до тази истина, в която те са потопени?…

Още дълго тук нищо не се промени. Но прахът все пак започна да взима своето – тънък слой покри червените плочи, безсмъртните колони и пръстена, в който никога повече не блесна светлина. Лианите, поддържащи висящия мост, сляха въздушните си корени в непроходим гъсталак. И хората престанаха да ходят там, дори от любопитство.

Те ходеха по своя свят, който кипеше, мяташе се, успокояваше се, за да избухне отново в кладите на нови човешки страсти. Светът живееше, а някъде дълбоко в него умираше от старост един път, водещ към странно и непонятно творение.

Само от време на време сянка на летящ звяр го прекосяваше, безшумна и безплътна, готова винаги да изчезне, като че ли се е мушнала в някоя от безбройните пукнатини.

Хорхе Родригес. Трийсет и седем годишен. Особени белези… Какви особени белези имаше днес, Хорхе? Я виж в огледалото. Така… Очите ти са някак замъглени. Нещо си замислен. Особени белези: замислен. Нещо друго? Да. Замислен и небръснат. Вземи се обръсни, Хорхе. Ще имаш един особен белег по-малко.

Колко въпроса си зададох досега? Ако броя и този, няма да мога да ги преброя. Човекът с многото въпроси – така Хорхе Родригес помни и познава Хорхе Родригес. Впрочем това все пак съм аз и с този навик да мисля в трето лице сигурно скоро ще стигнем дотам, че Хорхе Родригес ще заживее отделно от мен… Ужасно ножче! С такова и вените си не бих прерязал. Жалко, че не му отива брада. Иначе с парите, които дава за ножчета, можеше да си позволи по-свестен тютюн.

Този телефон може да събуди мъртвец! Без малко да се порежа. Впрочем май наистина…

– Хорхе Родригес слуша.

– Извинете за безпокойството, сеньор Родригес, но искам да говоря с вас относно…

– Уважаеми сеньор, можете да ме намерите следобед в кантората. Работното време е написано на вратата. Държа да ви осведомя, че в момента се бръсна и заради вас се порязах.

– В такъв случай си сложете одеколон, сеньор Родригес – посъветва ме телефонът. – За мен не се безпокойте, ще почакам.

Без малко не затворих телефона. Сдържах се, защото имаше по-добър начин за отмъщение. Оставих събеседника си да чака и се заех с всичко останало по тоалета си. Когато установих, че са изминали двайсет и три минути, реших да проверя все пак как е там моят събеседник.

– Аз съм готов, сеньор.

– Радвам се да чуя това, сеньор Родригес.

Чудесен ход – противникът в мое лице е сразен от търпеливостта на събеседника си!

– Възхитен съм от вас, сеньор. Все пак не забравяйте да се представите.

– Лейтенант Маркес от углавния отдел на полицията.

– Много се извинявам, сеньор лейтенант, но в углавния отдел няма лейтенант Маркес.

– От вчера има. Мога ли да ви помоля за нещо, сеньор Родригес?

– Да, моля?

– Бихте ли проверили в чекмеджето на бюрото си? Струва ми се, че сте забравили там добрите си обноски.

– Сеньор лейтенант, добрите обноски в наше време са дефицит. Научил съм се да ги използвам при по-важни поводи.

– Не се съмнявам, сеньор Родригес. Но все пак имайте милост, обаждам ви се като клиент.

Това ме довърши. Аз отстъпих, хвърлих знамената, предадох сабята си на неприятелския генерал и покорно се договорих за лична среща. Надявам се, че ще ме разберете. Не всеки ден углавният отдел ми идва като клиент.

– Вие сте неотразим, сеньор лейтенант. Случайно не сте ли завършили полицейската школа на Джереми Лестър във Вашингтон?

Дясната му ръка трепна много характерно. В посока към вътрешния джоб.

– Изглежда сте карали тримесечния курс – продължих аз. – Тези, които са минали двегодишния, владеят себе си по-добре. Никога не посягат първо към пистолета. Или поне не го показват.

– Какво да се прави, сеньор Родригес. Държавата няма достатъчно средства, за да плаща удължени курсове в Щатите.

Не, той наистина беше неотразим. Обожавам такова поведение.