Към българските читатели
Много ми е приятно, че книгите ми се превеждат в България и моите любими герои вече ще говорят и на български език. Искрено се надявам, че за вас ще бъде интересно да прочетете не само как и защо се извършват престъпления в Русия, но и за това как живеят сега хората в нашата страна, за какво мислят, мечтаят, на какво се надяват и от какво се страхуват.
Моите романи са за любовта, за ревността, за омразата, за отмъщението, за дружбата и предателството, за честта и безчестието, т.е. за това, което е близко и разбираемо за всеки човек, независимо в коя страна живее и на какъв език говори.
Надявам се, че прочитът на моите книги ще ви достави поне малко удоволствие. И предварително ви благодаря, че ще ги прочетете.
Желая ви успехи, щастие и благополучие!
Притиснала до гърдите си дебела папка с документи, Ирина Корольова рязко отвори вратата към помещението на протоколния отдел и остана като гръмната. Бюрото й, на което бе работила почти пет години и на което през всичките тези години в строго определен ред бяха лежали петнайсет папки с различни документи, кламери, перфоратори, лепило, кутия с маркери и други необходими за работата й принадлежности, бюрото, на което тя можеше със затворени очи да намери всяка, дори най-незначителната хартийка, а ръката й сама безпогрешно да измъкне нужната папка от купчинката, защото редът винаги беше непоклатим и идеален — това бюро сега грееше, девственочисто. На него нямаше нищо, освен чифт далеч не нови мъжки обувки, стъпили върху грижливо постлан вестник.
Ирина внимателно повдигна очи и се убеди, че от обущата нагоре са се източили мъжки крака, следва ги не твърде едро, набито туловище, а цялата конструкция е увенчана с вдигнати нагоре ръце, които сръчно бършат плафоните на красивия полилей. Заместник-началникът на протоколния отдел Юрий Ефимович Тарасов вършеше любимата си работа — грижеше се за чистотата.
— Юрий Ефимович! — отчаяно възкликна Ирина. — Какво сте направили!
— Ирочка, вие никак не се грижите за здравето си — отговори той, без да прекъсва увлекателно си занимание. — Погледнете колко прах има по плафоните. Вижте как почерня парцалът. Ами че вие ще ослепеете. Човек не бива така да пренебрегва очите си. А сега светлината ще бъде по-ярка, стаята ще стане по-приятна.
— Къде са документите ми? — промърмори тя, безсилна да помръдне.
— Сега, Ирочка, сега. — Тарасов чевръсто, въпреки тежкото си тяло, скочи от бюрото и я поведе към голямата библиотечна секция. — Ето тук съм ви определил специален рафт и съм подредил всичките ви вещи.
Рафтът беше застлан с чиста бяла хартия и върху нея на спретната купчинка бяха подредени всичките петнайсет папки, а до тях — канцеларските принадлежности. Лошото обаче беше, че секцията се намираше доста далеч от бюрото на Ирина Корольова.
— Юрий Ефимович, миличък — примоли се тя, — та аз не мога за всеки документ да прекосявам отдела, не е удобно. По цял ден само това ще правя — ще снова насам-натам.
Тарасов погледна с недоумение подчинената си.
— Глупости, Ирочка. Бюрото трябва да изглежда достойно.
Да изглеждало достойно! Тарасов работи в протоколния отдел само от четири дни, а вече успя толкова да изтормози служителите със своите претенции за „достоен вид“, та ги докара едва ли не до болестта на Паркинсон. Още първия ден той смая Ирина и нейната колежка Светлана, като започна да привежда в „достоен вид“ цветята, които снабдителите бяха доставили за протоколните мероприятия. Грижливо подряза стеблата им и ги натопи в напълнената с вода мивка, често пръскаше с вода листенцата им, пусна във вазите таблетки аспирин и бучки захар.
— Ще ви обясня най-подробно как трябва да се грижите за цветята, за да изглеждат достойно… — бърбореше той и току хвърляше невинни погледи към Светлана и Ирина, които бяха загубили дар слово.
