— Работим непрекъснато и вече не си спомняме за болката от онази нощ. Забравихме дори, че асирийците ще се върнат веднага след като разграбят Тир, Сидон, Бибъл и цяла Финикия. Това ни се отрази добре. Но тъй като сме погълнати от работата по възстановяването на града, струва ни се, че всичко е както преди. Не виждаме резултата от нашите усилия.
Илия размисли върху чутото. И нареди в края на всеки ден след работа хората да се събират в подножието на Петата планина, за да съзерцават заедно залеза на слънцето.
Обикновено всички бяха толкова изморени, че почти не говореха, но откриваха колко е важно да оставиш мисълта си да се рее без посока, както облаците в небето. По тоя начин тревогата изчезваше от сърцата им, а те се изпълваха отново с вдъхновение и сили за следващия ден.
След като се събуди, Илия каза, че няма да работи.
— Днес в родината ми се чества Денят на Опрощението.
— Но в душата ти няма грях — каза му една жена. — Ти постъпваш по най-добрия начин.
— Традицията трябва да бъде спазвана и аз ще изпълня това, което тя повелява.
Жените тръгнаха към полето да носят вода, а старците отново се заловиха да издигат стените и да обработват дървения материал за вратите и прозорците. Децата помагаха, като поставяха в калъпи глината, която след това щеше да се превърне в изпечени тухли. Илия ги наблюдаваше с огромна радост в сърцето. После излезе от Акбар и се запъти към долината.
Вървеше безцелно, като си казваше наум молитвите, които бе научил като дете. Слънцето все още не бе достигнало средата на небосклона и от мястото, където той се намираше, виждаше как грамадната сянка на Петата планина покрива част от долината. Обзе го страшно предчувствие: войната между Бога Израилев и бога на финикийците щеше да продължава още много поколения и много хилядолетия.
Спомни си как една вечер се бе изкачил на върха на планината и бе разговарял с един ангел. Но откакто Акбар беше разрушен, той никога вече не бе чул гласовете, идващи от небето.
— Господи, днес е Денят на Опрощението, а списъкът на греховете ми пред Теб е дълъг — каза той, като се обърна в посока към Йерусалим. — Бях слаб, защото забравих за собствената си сила. Не направих избора, защото се страхувах да не би да взема погрешни решения. Отказах се без време и вместо да благодаря, богохулствах.
Дълъг е и списъкът на Твоите грехове към мен, Господи. Накара ме да страдам прекомерно, като прибра от тоя свят жената, която много обичах. Разруши града, който ми даде подслон, обърка мислите ми, а строгостта Ти почти ме накара да забравя, че Те обичам. През цялото това време се борих с Теб и продължавам да го правя, ала Ти смяташ тази битка за недостойна.
Ако сравним моите грехове с Твоите, ще видиш, че си ми длъжник. Но тъй като днес е Денят на Опрощението, Ти ще ми простиш и аз ще Ти простя, за да продължим да вървим заедно.
В този миг задуха вятър и той чу своя ангел да му казва:
— Добре стори, Илия. Бог прие да се бори с теб. Сълзи бликнаха от очите му. Той коленичи и целуна сухата земя на долината.
— Благодаря ти, че дойде, тъй като все още изпитвам съмнение. Не е ли това грях? Ангелът отвърна:
— Нима когато един воин се бори с учителя си, той го обижда?
— Не. Това е единственият начин да усвои майсторството, от което се нуждае.
— В такъв случаи продължавай, докато Господ те извика обратно в Израил — каза му ангелът. — Стани и продължи да доказваш, че борбата ти има смисъл, защото успя да преминеш през течението на Неизбежното. Много хора се опитват да го преплуват, но претърпяват неуспех. Други пък биват повлечени от него не в тая посока, която им е отредила съдбата. Ти обаче се справи достойно, съумя да запазиш посоката на лодката си и сега се опитваш да превърнеш болката в стимул за действие.
— Жалко, че си сляп — рече Илия. — Иначе щеше да видиш как сираците, вдовиците и старците успяха да възстановят града. Скоро всичко ще бъде както преди.
— Надявам се това да не стане — каза ангелът. — В края на краищата вие платихте висока цена, за да се промени животът ви.
Илия се усмихна. Ангелът беше прав.
— Надявам се, че ще се държиш като човек, комуто е дадена втора възможност: не прави същата грешка два пъти. Никога не забравяй какъв е смисълът на живота ти.
— Няма да забравя — отвърна Илия, доволен, че ангелът се е завърнал.
Керваните не минаваха вече през долината. Асирийци-те сигурно бяха разрушили пътищата, отклонявайки търговците. Всеки ден няколко деца се изкачваха на единствената кула на крепостната стена, оцеляла от разрушението. Бе им възложено да наблюдават хоризонта и щом се зададат вражеските воини, да предупредят жителите. Илия възнамеряваше да ги посрещне с достойнство и да им предаде управлението на Акбар.
И тогава би могъл да тръгне.
