В този най-нов поход на въображението си Джеймс Ролинс омесва в едно сериозна наука и светкавично действие, което гони читателя през страниците, потапяйки го в тайнствените пясъци на Арабския полуостров. Преди двайсет години богат британски финансист изчезва близо до Убар, легендарния изгубен град, погребан под пясъците на Оман. Сега една научна експедиция, водена от дъщерята на финансиста, се готви да разбули тайните на пустинята. Ще открият обаче нещо по-красиво и от най-смелите си мечти… и по-смъртоносно. Убар крие мощен енергиен източник, който може да захрани цялата горна земя… ако може да бъде впрегнат и удържан. Но преди да са поели към повърхността, изследователите попадат в капан. Защото същата живителна сила, която може да захрани с енергия целия свят, е на път да се излее в невиждана, поразяваща буря, помитаща всичко по пътя си…
На Катрин, Адриан и Р.Дж., следващото поколение
Натрапвам се на твърде много хора. Най-напред от сърце благодаря на Каролин Макрей за нейното упорито приятелство и подкрепа от първата дума до последната… и отвъд. И на Стийв Прей за усърдната и детайлна помощ със схемите, логистиката, рисунките и за здравословната критика. И на неговата съпруга, Джуди Прей, задето ни изтърпя въпреки многото отчаяни и спешни попълзновения върху личното й време. Същите героични усилия бяха положени и дори надхвърлени от Пени Хил (с помощта на Бърни и Кърт, разбира се). За някои подробности в романа трябва да благодаря на Джейсън Р. Манчини, старши служител в музея Машантукет Пекот. За помощта с езиците — на Дайан Дейгъл и Дейвид Еванс. Книгата нямаше да е такава, каквато е, без моите основни съветници, които един по един редовно ме въртяха на шиш — Крис Кроу, Майкъл Галоуглас, Лий Гарет, Дейвид Мърей, Денис Грейсън, Дейв Мийк, Ройал Адамс, Джейн О’Рива, Кати Дуарте, Стийв Купър, Сюзън Тунис и Керолайн Уилямс. Използваната карта е взета от „The CIA World Factbook 2000“. И накрая четиримата, които си остават сред най-верните ми поддръжници — моят редактор Лиса Кюш, моите агенти Рас Гален и Дани Бейрър и моят издател Джим Дейвис. И както винаги нека подчертая, че отговорността за всички евентуални грешки във фактите или в подробностите пада изцяло върху моите плещи.
След тринайсет минути Хари Мастерсън щеше да е мъртъв.
Ако знаеше, щеше да изпуши последната си цигара до филтъра. Той обаче загаси фаса само след три дръпвания и махна с ръка да разкара дима пред лицето си. Ако го хванеха да пуши извън стаята за почивка, онова копеле Флеминг, шефът на музейната охрана, щеше да му трие сол на главата. И без това беше на изпитателен срок, задето закъсня с два часа за смяната си миналата седмица.
Изпсува под нос и прибра фаса в джоба си. Щеше да го допуши през следващата почивка… ако въобще им отпуснеха почивка тази нощ.
Гръмотевица отекна през дебелите зидове. Зимната буря се беше разразила малко след полунощ с въведение от мощна градушка, последвана от потоп, който като нищо можеше Да отмие Лондон в Темза. Светкавици танцуваха разкривени по небето от хоризонт до хоризонт. Според синоптика по Би Би Си това била една от най-силните гръмотевични бури за последното десетилетие. Половината град бил останал без ток заради забележителния преграден огън от светкавици.
И по каприз на съдбата точно неговата, на Хари, половина от града беше останала на тъмно, включително и Британският музей на улица Грейт Расъл. Макар че имаше резервни генератори, цялата охрана беше привикана за допълнителна защита на музейната собственост. До половин час щяха да пристигнат. Хари вече беше застъпил на нощна смяна, когато осветлението угасна. И въпреки че охранителните камери все още функционираха на резервно захранване, Флеминг заповяда всички от нощната смяна незабавно да тръгнат на обиколки по четирикилометровите коридори на музея.
Това означаваше да се разделят.
Хари вдигна фенерчето си и го насочи по коридора. Мразеше да обикаля нощем, когато музеят тънеше в мрачна тишина. Единствената светлина идваше от уличните лампи навън. А сега заради аварията дори и тези светлинки бяха загаснали. Музеят тънеше в зловещи сенки, разчупвани само от червените локви на нисковолтажните охранителни лампи.
Хари с пълно право си бе доставил нужната доза никотин за кураж, но повече не можеше да отлага задълженията си. Понеже беше най-низшият служител от нощната смяна, на него се падна да обиколи коридорите на северното крило, които бяха най-далеч от подземното охранително гнездо. Това обаче не означаваше, че не може да мине напряко. Обърна гръб на дългия коридор и тръгна към вратата на Голямата зала на кралица Елизабет II.
Тази централна зала заемаше два акра площ между четирите крила на музея. В сърцето й се издигаше великолепната Кръгла читалня с меден купол, една от най-хубавите библиотеки в целия свят. Отгоре цялата зала беше захлупена с огромен, проектиран от Фостър и партньори стъклен покрив, който я превръщаше в най-голямата покрита площ в Европа.
Хари отключи и влезе в подобното на пещера помещение. И тази зала тънеше в мрак. Дъждът трополеше по стъклото високо горе. Стъпките на Хари ехтяха в просторното помещение. Ново гръмотевично копие проряза небето. Покривът от хиляди триъгълни стъклени панели за миг просветна ослепително. После тъмнината отново удави музея под съпровода на дъжда.
Последва толкова силна гръмотевица, че Хари я усети сякаш в гърдите си. Покривът изтрещя и пазачът се поприведе при мисълта, че цялата конструкция може да се стовари на главата му.
