Доктор Оуенс попита Джо какво ще правим с Мъртвите кучета. Джо каза-, че се е погрижил и за това. Ние с Пилето започнахме да изнасяме мъртвите кучета и да ги товарим в камионетката. Те ни се струваха сто пъти по-тежки, отколкото като живи. Влачим ги за опашките тия страхотно натежали кучета, после ги вдигаме едно по едно с общи усилия и ги напъхваме в камионетката: Поразително! Каква разлика между живото и мъртвото.
Ние скачаме отзад на камионетката и Джо подкарва към съседната община. Двамата заставаме така, че затулваме мрежата на вратата. Не искаме, когато спрем на червена светлина, някой да надникне и да види тия мъртви кучета.
Стигаме до голямата пещ на Хавърфорд. Това е едно от ония кулообразни съоръжения, които горят непрекъснато. Димът и миризмата отивали уж право нагоре, тъй че наоколо не миришело. Измъкваме кучетата, нарамва-: ме по две и тръгваме по витата стълба към върха на кулата. Кучетата са вече вкочанени. Горе има нещо като люк. Джо: го отваря а всички виждаме пламъците долу. Пускаме кучетата в тоя отвор. Това е достатъчно, за да стане човек религиозен.
Докато да се върнем с вторите шест кучета, наоколо вече вони. Пускаме и тях, затваряме люка и Джо казва: „Да се омитаме час по-скоро оттук.“ Станало е един и половина, купуваме си редовните сандвичи и бира и пак отиваме зад игрището за голф.
Пилето започва да обяснява на Джо, че не е сигурен дали ще издържи докрай. Убиването на кучетата го разстройвало. Джо пък взе да ни разправя какво е видял и преживял като полицай. Ако искате, казва, можете да напуснете, но навсякъде е едно и също. Във войната, казва, сигурно ще ви използуват за пушечно месо, та по-добре: е да свикнете отсега с такива неща: Ако окото ви не трепва при вида на убитото куче, това по-късно може да ви спаси живота. Така ни говореше. През двайсетгодишната си служба бил видял какви ли не гадости. Да, животът не е постлан е рози.
Джо беше среден на ръст, набит, но не дебел, и очевидно як. Главата му беше покрита с гъста, сивееща, късо подстригана коса. Беше толкова мъжествен, че другите полицаи: изглеждаха като момчета пред него. Имаше гърлен глас и гърлен смях; смееше се много. Слушахме ние неговите разкази за безобразията, които стават дори само в нашия малък град, и разбирахме, че говори истината. Тоя следобед ние е Пилето за първи път започнахме да си даваме сметка колко долен и отвратителен е тоя свят. Но най-лошото беше, че Джо се смееше, когато разказваше най-гадните истории, и очакваше и ние да се смеем с него. Не, нямаше да посмеем да напуснем. Не за друго, а защото не бихме могли да понесем Джо да ни се присмива после.
Както: и да е, оказа се, че миризмата от пещта не отивала право нагоре. И започна същинска война между двете общини — Ъпър Мериън и Хавърфорд. Началникът на полицията привика Джо и го направи на нищо. Между другото той получаваше противоречиви сведения, за цялата кучкарска операция. Градинари и майки на малки дена изпращаха благодарствени писма, докато любителите на кучета ругаеха с пълна сила. Те дори заплашваха да вдигнат срещу нас Американското дружество за закрила на животните. В края на краищата, изглежда, нямаше да стане нужда да напускаме. Кучкарската операция беше прекратена за три дни. Пилето се зарадва, защото имаше да върши маса работи около своите пилета. Нали стана кучкар, за да може да си построи мечтания птичарник; ами за какво беше търсил с такава стръв мнимото съкровище?
Отидох у тях да му помогна с каквото мога. Той вече имаше толкова много канарчета, че просто да не повярваш на очите си. Изпадна в невероятна възбуда, докато ми демонстрираше някои от опитите си: привързваше тежести на краката на птичките и изскубваше част от маховите им пера, за да докаже колко малко е нужно на птицата, за да носи голяма тежест. Беше направил и няколко много хубави модела. Помоли ме да му помогна, когато дойде време да превърне един от тях в работен модел, е който да лети. Искаше да му помогна и при излитането. Казах му, че може да разчита на мен, щом само се пооткачим от кучкарството. Обясних му също, че съм намислил да си направя водолазен звънец и ще ми е нужна неговата помощ при изпробването му. Разбрахме се да се заловим с тези неща, когато приключим кучкарската работа.
Следващия понеделник пак се понесохме с камионетката. Джо беше открил друго място, където да се отърваваме от кучетата. А Пилето предложи всеки следобед да ходим до Мейн Лайн, улицата на милионерите, и там да стоварваме уловените псета. Щяло да бъде много смешно. Щели да се появят нечувани породи от съешаването на псетата с френски пудели и пекинези.
Напълнихме камионетката едва към обед. Кучетата нещо захитряваха, естественият подбор започваше да си казва думата. Закарахме ги у доктора. Той вече човек можеше да убие, след като бе държал цели пет дни другите псета. И веднага се нахвърли на Джо. А Джо само се хили, клати глава и обещава да вдигнем още днес всички кучета. Джо изпитваше удоволствие, като гледаше как доктор Оуенс беснее.
