Настоях да направим първо моя опит. Боях се да не се замеся отново в история като оная със скока от газовия резервоар и Пилето пак да завърши в болница. Дори се опитах да го разубедя от смахнатите му намерения, но можеш ли разубеди Пилето от нещо? Каза, че си мислел за скок от резервоара, но му трябвало повече място да набере скорост, преди да излети.
Планът му беше такъв: аз да засиля велосипеда, а той да стои на нещо като стъпало, което бе монтирал пред кормилото. После, по даден от него знак, аз трябваше да спра внезапно и той да излети. Всичко това трябваше да стане на бунището, на старата му част, където вече не изхвърляха боклуците. Там купът смет се издигаше на тридесет-четиридесет фута над малката река. Пилето възнамеряваше да излети от края на бунището и да хвърчи над реката. Така поне ще падне на по-меко, мислех си аз. Той казваше, че, можел да се освободи от крилата, като разкопчае каишките. Знаех, че е способен да издържи под, вода цяла вечност, тъй че щях да имам време да се спусна долу и да то измъкна.
Както казах, първо щяхме да направим моя опит. Една вечер натоварихме на колелетата водолазния шлем, помпите и стойката за тях и се отправихме към бента.
Вече се мръкваше, когато с две жици направихме късо, за да изключим електричеството от оградата, и започнахме да се прекатерваме. Аз бях обул отдолу бански гащета, а на глезените си бях привързал за тежест муфи. Оградата беше опасана отгоре с бодлива тел и ние покрихме телта с торбите си от зебло. Пилето се качи пръв, после аз подадох на Марио апашко столче и той тупна от другата страна. След това взех да подавам нещата на Пилето, а той ги пускаше на Марио. Промъкнахме се до бента. Там има няколко дървета, при който нагласихме, помпите тъй, че да не се виждат от къщичката на пазача. Аз правех сметка да се спусна по скосения бряг във водата, без никой да ме забележи.
Нагласихме помпите и изтеглихме шланга. Съблякох се и сложих шлема. Но си мислех: що ми трябваше да се залавям с тая работа? Марио и Пилето опитаха помпите; получавах въздух много добре. Вързах през кръста си въже, с което щях да им сигнализирам да ме измъкнат, ако нещо загазя. За да мога да се ориентирам долу, взех фенерче, което сам бях направил непромокаемо.
Нагазих в езерото, което се оказа ледено студено. Изпиках се в едни от най-чистите питейни води в околностите на Филаделфия. Шкарпът беше хлъзгав, обрасъл със зеленило, и аз нямах представа колко дълбоко е това шибано езеро. Хлъзгам се надолу и ми се струва, че в шлема не постъпва достатъчно въздух. А и не мога да си поема дъх от шока от ледената вода. Стъклото на шлема е вече замъглено и аз нищо не виждам. А не искам да запаля фенерчето, преди да съм се потопил изцяло. Ако пазачът зърне светлината, ще ни разгони фамилията.
Водата достига стъклото на шлема. Чудя се дали ще мога да се изкатеря обратно по хлъзгавия шкарп. Усещам как ме обзема паника. По дяволите! Откъде ми дойде тая шибана идея? Що ми трябваше да слизам под водата, за да бия риба? Да не бяха Марио и Пилето, щях да драсна обратно още в същия миг. Мъча се да поемам въздух бавно и дълбоко, Ако не друго, водата трябва поне да покрие шлема. Спускам се е хлъзгане още малко по-надолу. Краката ми затъват до глезените в мека студена тиня. Запалвам фенерчето, но не виждам друго освен мъглявина.
Че няма да бия риба тук, няма, това е сигурно. Започвам да потискам напиращия ужас. Правя още няколко стъпки и тинята достига до коленете ми.
После… не знам какво точно се случи; шлемът работеше идеално, от дъното се вдигаха мехурчета и аз получавах достатъчно въздух, изобщо всичко беше идеално; но изведнъж изпитах нужда да се отърва от тоя шлем.
С един замах го изхлузих от главата си и дръпнах въжето. Обаче не съобразих, че все още съм под водата, и то на неизвестна дълбочина. Никой не потегли въжето от другия край. Не знаех накъде да хвана. Дори не ми дойде наум да се измъкна нагоре, като се прихващам за въжето. Пълно куку. Хвърлих фенерчето и се опитах Да изплувам на повърхността. Но нищо не излезе, защото ми пречеха тежестите на краката и тинята. Отворих уста за въздух и се нагълтах с вода; вече се задушавах и давех, когато Марио и Пилето започнаха да ме изтеглят. Измъкнаха ме на сушата като простреляна с харпун риба.
Колко топъл и лек е въздухът! Марио и Пилето се навеждат над мен. Аз съм се проснал на земята, треперя, задавям се. Но съм жив, господи, жив! Пилето съвсем се доближава до мен. „Какво стана, Ал? Пропусна ли?“ Кимам утвърдително, но не го гледам в очите. „Добре ли си, Ал?“ Това пък е Марио. Кимам отново. Марио започва да прибира шлема. Пилето развързва въжето от кръста ми; от тегленето то така се е впило в мен, че едва дишам. Марио се навежда над водата.
„Вижте, фенерчето ;още свети долу.“ — „Остави — казвам, — то ще угасне от само себе си.“
