"По непознати пътеки" писателят ни води из целия свят от палатките на лапландците до северноамериканските индианци.Отново с нас са Винету и Поразяващата ръка.
Докато се подготвям да разкажа следния случай, няма как да не се сетя за едно събитие от моето детство, което и до днес е така ясно в паметта ми, сякаш съм го преживял едва вчера.
Ние стояхме, пет или шест момчета, на пазарния площад в родния ми град и зяпахме един каруцар, чиито коне не можеха да потеглят с тежката кола. Той дълго време ги шиба напразно и накрая, увлечен от гнева си, избълва едно проклятие, което придружи с такива здрави удари, че конете издърпаха товара през препятствието. „Е, да, когато вече нищо не помага, едно «гръм и мълния» свършва работа“ — ухили се той и продължи пътя си. Околностоящите се разсмяха заедно с него, а ние хлапетата така се впечатлихме от ругатнята, че тутакси я включихме най-ревностно в играта. Известно време се „гръм-и-мълниеросваше“ с истинско блаженство, докато баща ми го чу и ми даде от прозореца онзи познат знак, който на мига ме поставяше в едно крайно меланхолично настроение. Така и този път, и то не без причина, защото трябваше да изкупя употребата на ругатнята с това, че не получих обяд и с много угнетителни чувства трябваше да наблюдавам как се услажда тлъстият сутляш на братята и сестрите ми. Това твърде недоброволно лишение ми причини толкова болка, че аз взех твърдото решение никога вече да не казвам „гръм и мълния“. Похвалното ми намерение бе затвърдено още повече от това, че след трапезата моята достопочтена, по онова време седемдесетгодишна баба, ме отведе настрани и така енергично ми изтри устата с едно грубо спарче, че бистра вода потече от очите ми.
„Пфу, пфу! — казваше същевременно. — Който ругае, мърси устата си и трябва порядъчно да я изтърка. Отбележи си го и никога не го върши пак, ако искаш да останеш мой любимец!“
Ако искам да бъда откровен, то трябва да призная, че това „изтъркване“ ми оказа едно още по-голямо въздействие от лишаването от храна, защото каквото баба кажеше, за мен то бе по-свято от всяка друга дума. Та аз се оттеглих значи в едно тихо кътче, за да продължа със собствена ръка очищението на устните, и при тая процедура ми дойде на ума, че аз нали не бях единственият, който бе ругал. Следствие на това влязох в тайно владение на споменатото спарче и се измъкнах да събера всички съвиноновници. Когато това ми се удаде, аз им разясних на каква съдба биха се подхвърлили при дадените обстоятелства и ги отведох при голямата чешма с поилото, дето се намираше от горната страна на пазара. Там ние се отдадохме на „изтъкването“ с такова пламенно усърдие, че водата се стичаше по краката ни и трябваше да се излегнем на слънце, за да изсъхнем.
Колкото и голямо удоволствие да бе доставило на всички ни това мнение, то работата за мен все пак си оставаше сериозна и аз трябва да кажа, че от онзи ден произхожда погнусата, която и до днес изпитвам срещу всяко проклятие и хула. Колкото и да ми е симпатичен даден човек, се чувствам отблъснат, щом чуя една такава дума от него, а окаже ли се чак пък, че си е ругател по привичка, то за мен той престава да съществува.
Доколко далеч може да докара този лош навик човека, разбрах по един мъж, за когото днес искам да разкажа, понеже неговият пример същевременно представлява ярко доказателство за това, че с търпението и милосърдието на Бога шега не бива.
По времето, когато се случи този епизод, аз се намирах с Винету, вожда на апачите, при навахите, които също го признаваха за свой върховен предводител, тъй като в по-широк смисъл и те принадлежаха към народа на апачите. По него време те бивакуваха между хълмовете на местността, наречена Агва Гранде, и възнамеряваха оттам да се спуснат към Колорадо, но не преди да са пристигнали неколцината бели ловци, на които бях определил среща при тях.
Докато чакахме тези хора, нашите червени стражи доведоха в бивака двама непознати индианци, които бяха заловили при много подозрителни обстоятелства. Те естествено бяха разпитани веднага, ала отказаха да дадат какъвто и да било отговор. От тях не беше измъкната нито дума; лицата им не бяха оцветени и тъй като не носеха и никакъв опознавателен знак за произхода си, то беше кажи-речи невъзможно да се определи към кой народ принадлежаха. Ние знаехме, че в последно време юта бяха проявявали враждебност към навахите, и по тая причина забелязах на Винету:
— Струва ми се, че са юта, понеже това племе се изтегля все по на юг и изглежда планира нападение срещу навахите. Може би тези двама типа са изпратени от тях, за да разузнаят местопребиваването на навахите.
Мислех, че с тези думи съм нацелил истината, ала Винету познаваше по-добре от мен скитащите се тук горе индианци. Той отговори:
— Те са пай-юта, но моят бял брат има право, като ги смята за съгледвачи.
— Да разбирам ли, че пай-юта са се съюзили с ютите?
