Още щом влязоха в кухнята, Кел си наля коняк и гаврътна чашата на един дъх. Предложи на Елза нещо за пиене, но тя вече оглеждаше апартамента. Откри я в един ъгъл на хола, разглеждаща библиотеката му.
- Греъм Грийн... - каза тя. - Харесва ли ти?
Кел кимна. През януари бе прочел есето на Хичънс, разбило на пух и прах репутацията на Грийн, и оттогава му беше трудно да посегне към книгите му. Рейчъл бе подарила на Клекнър „Хич 22“ за рождения му ден.
-Имаш и книга на италиански автор! „Гепардът“ на Ди Лампедуза! Чел ли си я?
Кел поклати глава.
- Не още.
Може би половината от книгите в апартамента му бяха купени в резултат от моментен импулс или по съвет на приятел и той така и не бе намерил време да ги отвори. Но беше благодарен на Елза за въпросите, с които го разсейваше от другите му мисли. Извади от джоба си пакет цигари.
- Имаш ли нещо против да запаля?
- Ти си у дома си, Том! Прави каквото искаш.
Той запали цигара и взе от кухнята две чаши и бутилка червено вино. Седнаха един до друг на канапето срещу телевизора. От двете им страни направо на пода бяха натрупани купища дивидита. Някои от тях луксозни и юбилейни издания. Събраните филми на Бъстър Китън. Любовни драми. Елза все така си беше с три обици в меката част на дясното ухо и една, с форма на нит, в хрущяла на лявото.
- Добре ли си, Том?
- Нищо ми няма - отвърна той.
- Всичко ще е наред - каза тя, като сложи ръка на коляното му. Кел гледаше втренчено брачната халка на пръста й. - Знам коя е жената. Онази, в хотела.
Кел срещна погледа й и потрепера от гняв, породен от срам. Елза не отмести очи; беше твърдо решила да спечели доверието му.
- Ти я обичаш, нали? Обичаш Рейчъл Уолинджър?
-Да.
Той отпи от виното, всмукна от цигарата. За негова изненада, Елза взе цигарата от ръката му и дръпна бързо два пъти едно след друго, после вдигна глава нагоре и издиша струя дим към тавана. Челюстите й бяха стиснати, погледът й съсредоточен, сякаш в този момент си припомняше всички свалки, всички любовни афери, всеки момент на страст, които някога бе изпитала.
- На колко е? Двайсет и осем, и девет?
- На трийсет и една - отвърна Кел.
Тя му подаде обратно цигарата. За един кратък и абсурден миг Кел си помисли, че ще го попита защо не се бе влюбил в нея. Вместо това тя му каза нещо съвсем неочаквано:
- Аз я познавам.
Той я изгледа смаян.
- От Истанбул. Бяха с госпожица Левин. С Амилия. Разбирам защо ти стана кофти. Тя е много... специална. Не просто хубава. Рядка личност. Повече от...
- Да - отвърна Кел, който не гореше от желание да прави комплименти на Рейчъл, нито да си признава, че не бе успял да задържи любовта й. - Наистина е специална.
- Но се чувстваш като глупак, защото си се поболял от любов?
Кел се усмихна, мислейки си колко всъщност ценеше приятелството на Елза, навика й винаги да казва онова, което мислеше.
- Да - отвърна той. - Може и така да се каже.
- Не се чувствай така - каза разпалено тя. - Защо сме на този свят? Да обичаш значи да си жив. Да разтвориш сърцето си за някого е най-красивото нещо на земята. - Кел сигурно бе направил гримаса, защото тя се спря, после добави: - Сигурно ме мислиш за романтична италианка. Точно според стереотипа.
- Не, не мисля това - каза той, като я докосна по ръката, предлагайки й цигарата.
Елза поклати глава.
- Не, благодаря. Исках само да опитам вкуса на тютюн.
Тя стана и отиде до отсрещния край на стаята, където имаше друга библиотека, също отрупана с книги. Шеймъс Хийни. Пабло Неруда. Одън. Ларкин. Т. С. Елиът.
- Държиш всичката поезия на едно място.
Това беше по-скоро констатация, отколкото тема за нов разговор. Кел смачка цигарата си. Още помнеше колко близо бе стигнал до свалка с Елза преди две години в една подобна на тази вечер, когато само двамата бяха обсъждали Ясин Гарани в Уилтшър. Тя му бе сготвила вечеря. Слушала бе историите му. Отново се запита какво правеше сега с него в апартамента. Нямаше да се учуди, ако след време откриеше, че е било по указания на Амилия.
-Том?
- Какво?
- Беше лоша вечер за теб.
-Да.
- Толкова съжалявам. Не мога дори да си представя какво усещаш. Но нещо
Кел имаше чувството, че Елза се опитваше да му каже нещо повече от думи на утеха. Да му съобщи нещо по-дълбоко, нещо за него самия. Тя свали от полицата една книга, сякаш искаше да печели време, докато думите се оформеха в съзнанието й. Беше „Джейн Еър“. Докато я гледаше, Кел се опита - без сам да знае защо -да си внуши, че Елза го привлича. Не успя.
- Когато се запознах с теб, ми се стори затворен.
- Затворен - повтори той.
Усмихната, Елза остави книгата на ниската масичка в средата на хола и приклекна пред него, като се подпря с колене на неговите, за да запази равновесие. Той не знаеше дали ще се опита да го утеши с целувка, или просто се държеше мило, защото го виждаше, че страда.
- Когато започнахме да си говорим, първо в Ница, после в Тунис и Англия, забелязах, че си изпълнен отвътре с тъга. Не с безсилие. Не със самота. С тъга, сякаш сърцето ти беше мъртво от години.
