Йон Айвиде Линдквист (роден 1968 г.) е израснал в Стокхолм с мечтата да се прочуе с нещо ужасяващо и фантастично. Първо става илюзионист и дори заема второ място в скандинавския шампионат за фокуси с карти. След това започва да се изявява като комик и сценарист, пишещ за театъра и телевизията. Книгата му "Покани ме да вляза" жъне световен успех, а филмът по нея, чийто сценарий е също на Линдквист, шества триумфално по световните екрани и е носител на множество отличия, в това число на голямата награда на фестивала в Трибека (2008), наградата "Златен Мелиес" на фестивала на европейските фантастични филми за най-добър европейски игрален филм (2008) и четири награди на Шведския филмов институт. Поради огромния международен успех на филма и книгата, вече преведена на много езици, веднага са били откупени правата за римейк на английски език. Оскар и Ели. И двамата жертви, всеки по свой начин. И всеки от тях разчита на другия за своето спасение. Оскар е плахо и затворено дванайсетгодишно момче, което живее с майка си в мрачен жилищен комплекс в покрайнините на Стокхолм. Той мечтае да срещне отсъстващия си баща, ежедневно е преследван; тормозен и унижаван от съучениците си, подмокря леглото, когото го е страх. Ели е странното момиче, което се премества да живее в съседство. Тя не ходи на училище, никога не излиза на улицата денем и излъчва студенина и миризма на мъртвец. Оказва се, че Ели е двестагодишен вампир, затворен завинаги в тялото на дете, обречен да се храни само със свежа кръв. Ели и Оскар се сприятеляват и тя променя изцяло неговия малък свят, докато големият остава все така сив и враждебен. Митът, че вампирът не може да влезе при човек, ако не бъде поканен, е превърнат от автора в леко зловещ, но чудесен символ на близостта и доверието. Ужасяваща свръхестествена история, която е същевременно затрогващ разказ за приятелството и спасението. Мрачното иносказание на Линдквист би се приело като самоцелно насилие, ако не беше написано толкова интелигентно и не разтърсваше с посланието си. в. "Таймс" Силата на Линдквист като писател е в начина, по който владее времето и пространството. Монотонната сивота в живота на Оскар придобива други измерения на фона на кървавите вакханалии и затвърждава Скандинавия като култова територия, където баналната нормалност е най-ужасяващ кошмар. в. "Гардиан" Напомня за най-доброто от Стивън Кинг, а страховитите сцени дълго ще ви преследват насън. Да се чете само на дневна светлина. в. "Индипендънт"
На Мия, моята Мия
Блакеберг.
Навява мисъл за кокосови сладки, може би за дрога. „Почтен живот“1. Метростанция, предградие. Друго нищо особено. Сигурно и там живеят хора, както навсякъде другаде. Нали затова е застроено, за да има къде да живеят.
Не, не е разрастващо се по естествен път място. Тук всичко предварително беше планирано. Хората се нанасяха в наличните жилища. Бетонни сгради с цвят на пръст, пръснати сред зеленината.
Когато тази история се случи, Блакеберг съществуваше като квартал от трийсет години. Ще рече човек, че тук е имало първооткривателски дух. Мейфлауър; непознати земи. Да. Необитаваните сгради, очакващи своите хора.
Ето ги и тях!
Прииждат по моста Транебергсбрун, в очите им — слънчева светлина и надежди за бъдещето. Годината е 1952. Майки носят мъниците си на ръце или ги тикат в колички, водят ги за ръка. Бащи, които не мъкнат кирки и мотики, а кухненски уреди и функционални мебели. Най-вероятно пеят нещо. „Интернационала“ може би. Или пък „Вижте, вървим към Йерусалим“ — според нагласата.
Голям е. Нов е.
Само дето далеч не беше така.
Пристигнаха с метрото. Или с коли, с наети камиони. Един по един. Разпръснаха се из готовите апартаменти, донесоха си вещите. Разпределиха ги по стандартните шкафчета и рафтове, строиха мебелите си по линолеума. Накупиха нови неща, за да запълнят празнотите.
Щом всичко беше готово, вдигнаха очи и огледаха земите си. Излязоха навън и откриха, че всичко вече беше разпределено. Оставаше само да се нагодят към наличното.
Имаше център. Имаше изобилие от детски площадки. Имаше обширни зелени площи около сградите. Имаше много алеи без коли.
Добро място. Казваха си го на кухненската маса някой и друг месец след настаняването.
„Дошли сме на добро място.“
Липсваше само едно. Минало. Децата в училище не учеха историята на Блакеберг, понеже такава нямаше. Тоест не. Имаше нещо за някаква воденица. Някакъв крал на снуса, тютюна за дъвчене. Странни стари постройки при езерото. Това обаче е било отдавна, без връзка с настоящето.
Там, където сега се издигат триетажните блокове, преди е имало само гора.
Хората заживяха без магията на миналото; нямаха дори църква. Население от десет хиляди жители без църква.
Това говори много за съвременния характер и рационалността на мястото. Това показва колко освободени бяха хората от бедствията и ужасите на историята.
Това донякъде обяснява колко бяха неподготвени.
Никой не видя кога се нанесоха.
Когато през декември полицията най-накрая издири водача на камиона с покъщнината, той нямаше какво толкова да разкаже. В документацията му пишеше само: „18 окт.: Норшопинг — Блакеберг (Стхлм)“. Спомни си, че били мъж и дъщеря му, сладко момиченце.
— А, между другото. Почти нямаха вещи. Диван, фотьойл, някакво легло. Лесен превоз, така де. И… искаха да е през нощта. Аз, нали, им казах, че така става по-скъпо, с таксата за извънредна работа и тъй нататък. Ама не им беше проблем. Само да пътуваме през нощта. Май това беше най-важно. Станало ли е нещо?
Шофьорът научи каква била работата и кого точно е карал. Оцъкли очи, погледна записаното в пътния лист.
— Дявол да го вземе…
Устата му се изкриви в гримаса, сякаш го обзе отвращение от собствения му почерк.
Тъкмо той ги беше возил. Мъжа и момиченцето.
Нямаше да го разкаже на никого. Никога.
Любовните терзания докарват изтезания, момчета!
— Какво е това според вас?
Гунар Холмберг, старши полицейски офицер от Велингбю, вдигна пликче с някакъв бял прах.
Може би хероин, но никой не посмя да се обади. Не искаха да се издават, че им е познато подобно нещо. Особено който имаше брат или негов приятел с такъв вид увлечение. По наркотиците. Дори момичетата си мълчаха. Полицаят разтръска пликчето.
— Дали е бакпулвер? Брашно?
Отрицателно мънкане. Полицаят не биваше да реши, че шести Б клас са идиоти. Не че може да се разбере какво има в пликчето, но в часа говореха за дрогите, така че можеше да се предположи. Полицаят се обърна към госпожицата.
— На какво ги учите в часовете по домакинство?
Тя се усмихна и сви рамене. Класът се разсмя: ченгето си го биваше. Дори бе позволил на някои от момчетата да пипнат пистолета му преди началото на часа. Не беше зареден, разбира се, но все пак.
