Най-важният случай в кариерата на детектив Джон Кори! ("Аз, детективът"; "Играта на лъва") Крайбрежието на Лонг Айлънд На здрачаване пустият плаж става ням свидетел на една оргия и на една трагедия. Двойка прелюбодейци се отдават на горещ секс пред специално нагласена камера. Внезапно небето е озарено от ужасна експлозия. Двойката побягва с камерата миг преди една полицейска кола да заоре в пясъка… Пет години по-късно Катастрофата на полет 800 е приписана на механична повреда. Само че за Джон Кори и Кейт Мейфилд, членове на елитния контратерористичен отряд, случаят не е приключил. Подозирайки, че истината се прикрива, без да се подчиняват на заповедите, те се ровят отново в грамадата от доказателства в търсене на най-важното — записа на двойката от плажа, съхранил последните мигове на обречения самолет.Вдъхновено и умело Нелсън Демил взривява тишината с убийствен хумор и ескалиращо напрежение!"Най-изкусната творба на големия майстор!" Дан Браун, "Шифърът на Леонардо"
На Санди — най-после…
Това е художествена измислица, основана на факт: катастрофата на полет 800 на Транс Уърлд Еърлайнс край Лонг Айлънд, щата Ню Йорк, на 17 юли 1996 г.
Героите в романа са измислени, макар че мимоходом се споменават и реални личности.
Събитията от 17 юли 1996 г., които описвам в тази книга, и последвалото разследване на катастрофата, са основани на публикувани сведения, както и на личните ми разговори със следователи, работили по случая, и с очевидци на катастрофата.
Официалната причина за катастрофата е механична повреда, въпреки че има противоречиви теории, които насочват към по-зловещи причини за тази трагедия. Опитал съм се да представя всички страни и точно да изложа разказите на очевидци, криминалистичните свидетелства и следствените факти. Позволил съм си обаче драматургични свободи и литературни волности в случаите, когато свидетелствата са противоречиви.
Тази книга се посвещава на паметта на пътниците и екипажа на полет 800, които изгубиха живота си в нощта на 17 юли 1996 г., и на техните семейства и близки, както и на стотиците участници в спасителната операция и разследването на причината за тази трагедия.
И нека всичко туй остане в тайна, което между мен и тебе беше.
Бъд Мичъл караше своя форд „Експлорър“ по Дюн Роуд. Приближаваше се към знак с надпис ОКРЪЖЕН ПАРК „КЪПСОГ БИЙЧ“. ОТВОРЕНО ОТ ИЗГРЕВ ДО ЗАЛЕЗ. Слънцето залязваше, но Бъд прекоси пустия паркинг, в отсрещния край на който имаше широка естествена просека, отчасти запречена с ограда. Знакът гласеше: ЗАБРАНЕНО ЗА АВТОМОБИЛИ.
— Сигурна ли си, че искаш да го направим? — попита той жената на дясната седалка.
— Да — потвърди Джил Уинслоу. — Вълнуващо е.
Бъд кимна без ентусиазъм. Заобиколи оградата и продължи по пясъчната пътека между високите, обрасли с трева дюни.
Извънбрачният секс трябваше да е вълнуващ и за двамата, помисли си той, ала Джил не го виждаше така. За нея си струваше да мами съпруга си само ако това й носеше повече секс, романтика и вълнение от вкъщи. За него възбудата идваше от самото табу върху секса с чужда съпруга.
Някъде към четирийсетия си рожден ден Бъд Мичъл беше стигнал до поразителното заключение, че жените не са като мъжете. Днес, пет години по-късно и две години след началото на тази връзка, той разбираше, че фантазиите на двамата не си съвпадат особено. И все пак Джил Уинслоу бе красива, отзивчива и най-важното, беше съпруга на друг мъж и искаше да запази това положение. За него безопасен секс означаваше да го прави с омъжена жена.
Допълнителен стимул за Бъд бе фактът, че с жена си Арлийн се движеха в същите социални кръгове като Джил и нейния мъж Марк. Когато четиримата се срещаха в обществото, Бъд изобщо не се чувстваше неловко и не изпитваше угризения — чувстваше се страхотно, самолюбието му не познаваше граници и той се наслаждаваше на тайната мисъл, че е виждал всеки сантиметър от голото тяло на хубавицата Джил Уинслоу.
Само че това не беше чак такава тайна, естествено, иначе нямаше да е толкова забавно. В началото на връзката им, когато и двамата се бояха да не ги хванат, се бяха заклели един на друг, че няма да кажат на никого. Впоследствие бяха намеквали, че са споделяли с близки приятели, само за да си осигурят алиби за отсъствията си от домашното огнище. Бъд все се питаше кой от приятелите им знае и в обществото се забавляваше с опитите си да отгатне.
Стигнаха с отделни коли до Златния бряг на Лонг Айлънд, на деветдесетина километра от Вашингтон, и Джил паркира на селския паркинг, на който се срещнаха, после заедно отидоха в хотел с експлоръра на Бъд. В хотела той я попита какво е алибито й и след като получи едносричен отговор, повтори въпроса:
— Къде си тая нощ?
— На вечеря при една приятелка, която има апартамент в Ист Хамптън. Утре заедно ще ходим на пазар. — И прибави: — Поне това е вярно, защото ти трябва да се прибираш сутринта.
— Приятелката ти съгласна ли е?
Джил сприхаво въздъхна.
— Да. Не се безпокой.
— Хубаво. — Направи му впечатление, че тя никога не го пита за алибитата му, сякаш колкото по-малко знае, толкова по-добре. Реши да прояви инициатива: — Аз съм на риба с приятели в открито море. Мобифоните нямат връзка в океана.
Джил сви рамене.
Бъд Мичъл разбираше, че по свой начин и двамата обичат своите малко досадни съпрузи, обичат децата си и спокойния си живот на хора от средната класа. Обичаха се и един друг или поне така твърдяха, обаче не достатъчно, за да зарежат всичко и да са заедно по седем дни в седмицата. Три-четири пъти месечно като че ли им стигаше.
Пътеката свърши с пясъчна дюна и Бъд спря.
— Карай към плажа — каза Джил.
Бъд отби от пясъчната пътека към океана.
