Убийство. Любов. Ревност. Последна саможертва. Разтърсващият финал на завладяващата поредица.
Посвещава се на Рич Бейли и Алан Доти, учителите, които най-много повлияха на моето писане, както и на всички мои учители и приятели, които помагат на писателите. Продължавайте, всички вие, все така.
Първо и преди всичко благодаря на всичките си лоялни и ентусиазирани читатели от целия свят, които бяха с Роуз и мен в цялата поредица. Нямаше да мога да направя това пътуване без вас и се надявам да продължите да се наслаждавате на предстоящите многобройни приключения с морои и дампири.
Благодаря също на всичките си приятели и на семейството ми, които ме подкрепяха — особено на моя съпруг, който непрекъснато ме удивляваше с търпението си, любовта си и способността да живее с всеки подем и спад, характерни за една творческа личност. Специална признателност заслужава Джеси Макгейта за измислянето на гатанката в гората, която никога нямаше да измисля без нея, да не говорим да успея да я реша.
Както винаги съм много благодарна на приятелите си от издателството, които неуморно работеха, за да бъдат издадени тези книги: на Джим Маккарти — моя агент, понякога и терапевт, както и неуморим адвокат; на Лорен Ейбрамоу, която продължава да открива все повече страни, за които аз никога не съм чувала, за да изпрати там Роуз; на Джесика Ротънбърг и Бен Шранк, изключителни редактори, които сигурно съм лишавала от храна и сън, за да направят тези книги съвършени; както и на журналистката Кейси Макинтайър, която организира моите пътувания и интервюта, без да забравя да ги подреди така, че да не пречат на часовете ми във фризьорския салон.
Накрая благодаря на всички останали, които работиха над тази поредица в „Пенгуин букс“ и „Дистел енд Голдрич Литеръри Мениджмънт“, а също и на моите чуждестранни издатели. Те са толкова много за изброяване, но всички те са от голямо значение за създаването на историята на Роуз. Благодаря ви.
Не обичам клетки.
Дори не обичам да ходя в зоологически градини. Първия път, когато посетих една, едва не изпаднах в пристъп на клаустрофобия, докато гледах онези бедни животни. Не можех да си представя някое същество да живее по този начин. Понякога дори ми е жал за престъпниците, осъдени да прекарат остатъка от живота си в затворническата килия. И определено никога не съм очаквала да прекарам
Ала изглежда напоследък животът ми поднася всякакви неочаквани неща, защото ето ме сега — заключена в килия.
— Хей! — изкрещях, стиснала стоманените решетки, които ме отделяха от света. — Колко дълго ще остана тук? Кога ще е процесът ми? Не можете да ме държите завинаги в тази тъмница!
Е, не беше точно тъмница, не бях в мрачна килия, окована с ръждясали вериги. Намирах се в малко помещение с голи стени, гол под и… ами, всичко беше голо. Безупречно чисто. Стерилно. Студено. Всъщност беше много по-потискащо от всяка влажна тъмница. Решетките на вратата под дланите ми бяха студени, твърди, непоклатими. От флуоресцентното осветление металът блестеше по онзи дразнещ начин, от който очите те болят. Виждах рамото на мъжа, застанал неподвижно от едната страна на входа на килията, и навярно в коридора имаше още четирима пазители, които не виждах. Освен това знаех, че никой от тях няма да ми отговори, ала това не ме спираше през последните два дни постоянно да настоявам за отговори.
След последвалата тишина въздъхнах и се отпуснах върху походното легло в ъгъла на килията. Както всичко останало в новия ми дом, и леглото беше безцветно и голо. Да. Наистина започвах да си мечтая за истинска тъмница. Плъховете и паяжините поне щяха да представляват нещо, което да наблюдавам. Втренчих се пред себе си и незабавно ме обзе вече познатото объркващо чувство: че таванът и стените се затварят около мен. Сякаш не можех да дишам. Все едно стените на килията се приближават към мен, докато не остане никакво място, изтласквайки целия въздух.
Изправих се рязко и поех дълбоко дъх.
Незабавният отговор беше очевиден: някой ме беше натопил за престъпление, което не бях извършила. Имаха наглостта да ме обвинят в най-страшното престъпление, което някой морой или дампир би могъл да извърши. Е, не искам да кажа, че не съм убивала и преди. Правила съм го. Освен това имам голям принос в престъпването на правилата (и дори на законите). Обаче хладнокръвните убийства не бяха част от репертоара ми. Особено убийство на кралица.
