— Саймън! Той не може да се държи с теб на работа по този начин. Това просто… просто не е прието. — Тя се измъкна от прегръдката ми и тръгна към телефона.
— Недей, Лиза — повторих аз. — Само ще усложниш нещата.
Но тя вдигна слушалката. Сложих пръст на вилката.
Лиза ме погледна и като че ли малко се поуспокои.
Притеглих я към себе си и я прегърнах.
— Много ми е приятно, че си толкова загрижена — казах. Наистина ми беше приятно. Ако имах нужда от нещо, то бе Лиза да застане така решително на моя страна. — Досега някак успявах да удържа отношенията между нас в службата на чисто професионална основа. Бих искал нещата да си останат такива.
— Окей — неохотно се съгласи тя. — Обзалагам, се, че не му е станало приятно като те е видял с Даян. Но прекалява. Непростимо е да се държи с теб по този начин.
— Вярно, не би трябвало — съгласих се аз, взех бирата си и отпих дълга глътка. — Гил иска да разговаря с мен утре.
— Как смяташ да се държиш?
— Не знам. Може би трябва да подам оставка. Нали обещах парите на Крейг. Всъщност двамата с Франк му ги обещахме. И сега Гил очаква от мен да затворя кранчето. Не виждам как мога да си затворя очите.
— Крейг не може ли да намери парите от друго място?
— Едва ли друга инвестиционна фирма ще го погледне, ако «Ревиър» се оттегли от него по такъв начин — поклатих глава аз.
— А клиентите? В света на биотехнологиите малките фирми винаги сключват сделки с големите фармацевтични компании, които пласират продукцията им.
Обмислих идеята.
— Може да се опита. Ще бъде трудно, но определено си заслужава. — Лиза отпи от бирата си. — За какво си мислиш?
Тя мълчеше. Чаках.
— Наистина ли искаш да напуснеш? — попита ме тя накрая.
— Не. Но мисля, че се налага.
— Но искаш ли? Искам да кажа, готов ли си да се предадеш?
— Изобщо не искам да се предавам — казах аз. — Но понякога обстоятелствата се извъртат по такъв начин, че единственото достойно нещо, което ти остава, е да се махнеш. Опасявам се, че случаят е точно такъв.
— Виж, ако си решил да напуснеш — напускай. Доколкото разбирам, проблемът ти е сериозен. Можеш да избягаш от него, но можеш и да се опиташ да го решиш. Въпрос на избор.
Изслушах я търпеливо.
— Говориш за «бягство»… Според мен напускането е достойният изход от положението. Изходът, който изисква известен кураж.
— Напускането си е напускане — въздъхна Лиза. — Не се опитвам да те убеждавам да забравиш за обещанието си пред Крейг. Да, вярно е, че си го изоставил в трудна ситуация. Може да не е по твоя вина, но все пак косвено си станал причина той да изпадне в много трудна ситуация. Може би си морално задължен да му помогнеш да се измъкне от нея.
— «Нет коп» е вече история.
— Още не е — възрази Лиза. — Не си спомням да съм виждала толкова целеустремен човек колкото Крейг. Умен е. И ти си умен. Предполагам, че двамата ще измислите някакъв изход.
Вярата ѝ в мен бе трогателна. И в случая напълно неуместна.
— Ще помисля по въпроса.
Иззвъня телефонът. Вдигнах слушалката и чух чистия английски изговор на сестра ми.
— Хелън! Кое време е там? В Лондон сега не е ли посред нощ?
— Не можах да заспя. И реших, че моментът е удобен да те намеря у вас. — Гласът ѝ издаваше, че е изморена. Изморена и обезпокоена.
— Какво има? — попитах. Новините явно бяха лоши. На Хелън се случваха само лоши неща.
— Днес разговарях с адвокатите. Те смятат, че можем да обжалваме. Не знам какво да предприема.
— Но нали загубихме делото. Какво ги кара да мислят, че можем да го спечелим, ако обжалваме? Или ги интересува само хонорарът?
— Изровили са две вещи лица, които ще свидетелстват, че лекарят се е отнесъл небрежно. Експертите са добри. Уважавани. След имената им има цял куп съкращения на титли.
— И ще трябва да им се плати, естествено.
— Разбира се. Както и на адвокатите. Особено на онзи, който ще ни представя на делото. Няма да ти казвам сумата.
Нямаше смисъл. Досега Хелън вече бе изхарчила по делото скромните си спестявания. Както и аз своите. И дори тези на Лиза. Трябваше да изплащам и заема си за следването в бизнес школата. Делото бе погълнало цели шейсет и пет хиляди лири. И след всичко това Матю все още имаше церебрална парализа, а Хелън се бе видяла принудена да зареже кариерата си в телевизионна компания. Вместо това се беше хванала като секретарка на половин работен ден, за да може да отделя повече време за него.
— Говори ли с Пиърс?
Пиърс беше бащата на Матю — неуспял телевизионен сценарист, изчезнал от живота на Хелън преди да се роди момчето.
— Какъв смисъл има? Той не се интересува, няма пари, а и не го бива за нищо.
— А мама?
— Само това ми липсва! Не съм говорила с нея от половин година.
Майка ни, лейди Ейот, не бе затаила неодобрението си от решението на дъщеря ѝ да роди, без да се е омъжила. Освен това и тя нямаше пари.
— Какво смяташ да правиш? — попитах я.
Хелън въздъхна, после каза:
— Ако спечелим, можем да разчитаме на голямо обезщетение. Достатъчно голямо, за да мога да се грижа за Матю. Ще ни платят и разноските, така че ще мога да ти изплатя дълга си.
— Това не е толкова важно.
— За мен е важно.
