Без да му отговарям, седнах и зачаках. Чудех се какво ще предприеме Лиза. Надявах се да се махне оттук и да извика полицията, какво друго. Погледнах стария часовник. Бяха изминали само две минути. Беше прекалено късно, за да разчитам, че ще може да ме спаси. Но за нея и нашето дете имаше време.
Собствената ми смърт, от която сигурно ме деляха само минути, сега ми изглеждаше съвсем реална. Естествено, че бях изплашен. Но знанието, че Лиза и детето са в безопасност, по някакъв трудно обясним начин ми вливаше сила. Сила, достатъчна, за да умра достойно.
Даниел разбираше, че даденият ми от него краен срок изтича. И той събираше куража си за онова, което му предстоеше да направи. Виждах, че е напрегнат до крайност. Явно не му харесваше да прави това.
Часовникът удари единайсет.
Даниел стана. Облиза устни. Изпъна ръката си с револвера, но тя трепереше.
— Е, значи няма да дойде — каза той с пресъхнала уста.
— Така изглежда.
Наблюдавах го безстрастно.
— Стани!
Станах.
— Обърни се.
Не помръднах. Ако щях да умирам, исках да го направя като гледам убиеца си в очите. Нямаше да го моля за милост. Лиза бе избягала. С детето ни. Така че щях да умра без героика, но с достойнство. Това бе единственото, което ме вълнуваше в последните секунди от живота ми.
— Казах ти да се обърнеш!
Този път почти изкрещя. Продължавах да го гледам в очите. Това никак не му харесваше, а не мен почти ми доставяше удоволствие.
В този миг навън изрева мощен двигател. Познах ръмженето на осемцилиндровия морган. Лиза щеше да се измъкне! Сега вече не можеше да я спре.
— Какво е това? Лиза? — Той за миг отпусна револвера.
Кимнах и се усмихнах.
Даниел облиза устните си.
— Значи се е върнала? Видя ли ме? — Гласът му изтъняваше панически.
Чух Лиза отвън да включва на скорост.
— Ах ти, копеле! — извика той и пак вдигна револвера.
Лиза даде газ и отпусна педала на съединителя. Усетих как колата се откъсва от мястото си, гневно изръмжава и полита към дъсчената стена на къщата.
— Какво ста… — Даниел изненадано се обърна към стената, иззад която идваше приближаващият се рев. Миг по-късно се разнесе оглушителен трясък и къщата се разлюля. Стената избухна и зеленият нос на моргана се подаде в стаята. Разлетяха се трески, едно парче удари Даниел по главата и той залитна.
Скочих.
Той успя да се изправи и стреля. Усетих парване в корема, но вече бях върху него. Беше жилав и се бореше за живота си. Аз бях по-едър и по-силен от него и се борех за своя. Хванах ръката му с револвера. Отекнаха два нови изстрела, но куршумите безобидно се забиха в стената. Ударих ръката му в пода, втори път, трети, докато най-сетне пръстите му не изпуснаха револвера. Успях да го сграбча и му нанесох безмилостен удар с дръжката. Тялото му се отпусна.
Изтичах при колата, която беше наполовина в стаята, наполовина навън. Изпод капака излизаше пара. Цялата предница беше нагъната като хармоника и извита нагоре. Предното стъкло бе напукано, но цяло. А зад волана беше Лиза. Не мърдаше…
Обхвана ме паника. Беше се облегнала назад и от слепоочието ѝ течеше кръв. Очите ѝ бяха затворени. В скута ѝ лежеше спасителната жилетка, която явно бе взела набързо от навеса с лодката, за да смекчи удара, който бе планирала да нанесе.
— Лиза! Чуваш ли ме?
Никакъв отговор.
Леко я докоснах по рамото. Страх ме беше да не усложня положението ѝ,ако имаше някаква вътрешна рана. Тя не реагира. Искаше ми се да я сграбча и да я разтърся, да я върна насила в съзнание, но знаех, че не мога да си го позволя. Просто я погалих по лицето.
— Лиза! Лиза! Моля те, кажи ми нещо!
Този път тя леко помръдна и простена. Клепачите ѝ трепнаха. През тялото ми премина вълна на облекчение.
— О, Лиза, ранена ли си? Кажи ми, моля те, кажи, че не си!
— Мисля, че не съм — прошепна тя и замаяно поклати глава.
Помогнах ѝ да слезе от колата и нежно я прегърнах.
— А бебето?
— Не… не знам… — И зарови лице в рамото ми.
— Благодаря ти — казах аз, без да я пускам. Беше рискувала живота си и живота на нашето дете, за да ме спаси. Едва ли можех да искам нещо повече.
След малко тя се отдръпна и се опита да се усмихне:
— Не исках детето ни да израсне без баща.
Епилог
Закъснях с десет минути за оперативката. Не бях мигнал през уикенда и едва се държах на крака. Очаквах с нетърпение първия работен ден за седмицата, за да се възстановя.
Всички бяхме налице: Даян, Рави, Джим — новият партньор, и двамата съдружници — Катлийн и Брус. Без Гил. Без Арт. Без Франк. Без Джон. И без Даниел, които излежаваше втория месец от доживотната си присъда.
Когато влязох, Рави говореше за «Бостън пептидс». Хенри Чан и останалите от ръководния екип, включително Лиза, бяха изкупили с помощта на «Ревиър» фирмата от руините на «Био-уан».
— Перспективите пред ВР56 са отлични. Планираме начало на фаза две за септември.
— Някакви индикации за негативни странични ефекти? — попита Даян от креслото на Гил.
— Лека потиснатост у някои пациенти, но това не е проблем, ако се взема в комбинация с антидепресанти. Като се изключи това, всичко е нормално.
— Сигурен ли си?
Рави направи гримаса.
— Дотук, но не ме цитирай пред пресата.
