Poslednata imperatrica полностью

Хари пое перото, леко зяпнал от сериозната заплаха на Рандъл.

-      Както казах - рече накрая той, - винаги съм бил вашият най-голям поддръжник.

Рандъл отвори мастилницата и я постави на писалището.

-      Знаете на какво съм способен - каза той, сякаш ко­ментираше времето. - Зная всичко, което ще се случи и защо ще се случи. За протокола, знаех и че двамата с лорд Елгин възнамерявахте да ме арестувате и изтезава­те при Тиендзин.

-      Никога не е имало подобен план - промърмори Хари. - Британците не предават приятелите си.

-      Сърцето ми се стопля от думите ви, но и двамата знаем, че нещата стоят другояче. - Рандъл посочи листа оризова хартия. - Пишете на лорд Елгин и му съобщете, че не бива в никакъв случай да атакува Пекин. Кажете му, че за вас се полагат добри грижи и че вие и остана­лите пленници ще бъдете върнати в добро здраве, ако се сключи примирие.

-      Ами онези, които са били убити? - попита Хари.

-      Няма да скриете факта, че е имало жертви най-ве­че поради тежките условия, в които са ви държали, и поради глупостта на тъмничарите. Ще подчертаете, че само малка част от групата ви, герои и така нататък, са платили най-скъпата цена. - Рандъл погледна британ­ския консул в очите. - Подберете внимателно думите си, Хари. И разбира се, ще уведомите лорд Елгин, че сега съм на служба при Сина на небето. Ясно дайте да се разбере, че преимуществото, което доскоро бе негово, сега е на противника му. Бъдещето може да бъде лесно или трудно. Изборът е негов.

Хари седна зад писалището, нагласи листа и топна перото в мастилницата.

„Скъпи лорд Елгин - с елегантен почерк написа той. - Добрата новина е, че съм жив и добре в Пекин.“

-      И още нещо - каза Рандъл, сякаш се беше сетил едва сега. - Погрижете се лорд Елгин да научи, че дори един снаряд да улучи външните стени на Пекин, ще се простите с живота си. Защото преди да се е разсеял пу­шекът от първия снаряд, гърлото ви ще бъде прерязано от ухо до ухо.

35.

Калифорния, Америка

Централа на „Ентърпрайз Корпорейшън“

21 юли 2084 г.

14:55 ч. местно време

7 дни преди началотона мисия Ездра

Уилсън отново изпита опасения, докато асансьорът се издигаше към директорския етаж. Този път не беше закъснял за срещата с Джаспър, но въпреки това усе­щаше гърдите си кухи, а коленете му като че ли бяха поомекнали. Реакцията изглеждаше прекалена за ситу­ацията и макар да си даваше сметка, че симптомите му са свързани по някакъв начин с Минерва, Уилсън взе съзнателно решение да пропъди чувствата си.

От високоговорителите тихо звучеше Чайковски - „Лешникотрошачката“ - и Уилсън нямаше как да не се усмихне. „Колко подходящо“ - каза си той.

Замисли се за прогонването на Лъ Дан от „Ентър­прайз Корпорейшън“. Това, което го смущаваше, беше мотивът - просто не можеше да се сети за такъв. Реше­нието за отстраняването на Лъ Дан явно е било взето от някой високопоставен и е минало нагоре по стълбицата и след като Уилсън вече се бе убедил, че Дейвин няма нищо общо, оставаха единствено Джаспър и Г. М. Но защо му беше на някого от тях да си прави труда да се въвлича в подобно нещо? И двамата си имаха причини и интерес Рандъл да бъде спокоен и добре подготвен пре­ди началото на мисията. Някой от охраната сигурно бе проявил прекалена бдителност и ако случаят беше та­къв, положението лесно можеше да се поправи.

Асансьорът спря и Уилсън събра сили да бъде по­срещнат от поредната красавица на директорския етаж. Вратата се отвори и наистина, очакванията му се опра­вдаха напълно - само че жената, която чакаше търпели­во с ръце зад гърба, беше Минерва Хатауей.

-      Добре дошъл отново на директорския етаж - с лю­безна усмивка рече тя. - Подранил си. Впечатлена съм.

-      Стори ми се, че каза, че няма да си тук.

-      Разочарован ли си?

-      Честно казано, съгласих се на срещата само защото си мислех, че няма да си тук. Така че извинявай, ако ти изглеждам леко изненадан.

Двамата вече вървяха един до друг през фоайето. По­ради някаква причина Уилсън ясно долавяше парфюма на Минерва.

-      Наистина си разочарован - тихо рече тя.

-      С цялото ми уважение - каза Уилсън, без да по­глежда към нея, - малко съм объркан относно мотивите ти. Ти и приятелките ти не бяхте искрени относно наме­ренията си снощи. Дойдохте, защото някой ви е казал да дойдете. Така че стига с театъра, а?

Уилсън не си направи труда да погледне към нея, колкото и да му се искаше. Забеляза в далечината Клодия и Лapa. Двете му махнаха дружески и той им се усмихна в отговор.

-      Не бива да ме съдиш така лесно - тихо рече Минерва.

-      Знам какво целиш - отвърна Уилсън, усещайки, че може да я пречупи, ако поддържа напрежението. И в съ­щото време чувството, че е привлечен от нея - и може би дори известна завист към професора - го тормозеше най-много. - Така че ще те помоля да престанем с това представление.

Двамата вече бяха пресекли мраморното фоайе и сто­яха пред високата врата на заседателната зала.

-      Не знам какво да кажа - след дълго мълчание рече Минерва.