Смели читателю.
В ръцете си държиш първата книга от «Човешката библиотека» — поредица, която мечтае да събере между кориците си топли текстове, без да се бои от различия в жанрове и теми. Всяка от избраните книги таи силата да ни направи по-чувстващи, по-копнеещи и способни да видим света през очите на другия. Всяка ненатрапчиво ни насърчава да откриваме и сбъдваме онова, за което мечтаем, да бъдем по-волни и безстрашни в самото мечтаене. И, когато затворим последната страница, да сме станали по-топли — вътре в нас, към околните хора, към целия свят: да сме станали по-човечни. (Ето как дойде и името на поредицата.)
За самия «Последен еднорог» няма да говоря. Тя е от книгите, изваяни с толкова нежност и сила, че не ни оставят дъх — камо ли думи. Надявам се преводът да ти предаде поне частица от обаянието на оригинала; и ти пожелавам да почувстваш тая приказка тъй, както я чувствам аз, при всяка поредна среща и преоткриване. А на теб, най-мъничък читателю, желая незабравимо препускане с еднорогата — тя още се чуди дали да напусне горичката си, побързай, ще я настигнеш…
Заедно с превода се роди и дом сред Мрежата: www.choveshkata.net. Той подслонява още илюстрации, различни версии на песните и стиховете, вести и мисли за странстванията на еднорогата из света — нашия си свят… Бъди ни гост; бъди ни и приятел, ако пожелаеш. Екипът ни очаква всяко твое споделяне със затаен дъх — защото «Човешката библиотека» мечтае да събере заедно не просто книги, а човеци.
Дали поредицата ще се сбъдне, зависи само от читателския отклик — колко читатели ще поискат още такива текстове. Тук разчитаме и на твоята помощ: ако еднорогата грабне сърцето ти, отведи я нататък, при своите близки хора, на които вярваш, че също ще донесе радост; и не бъди стеснителен, дай знак, че не сме сами. Ние пък ти обещаваме и занапред всичката топлина, която успяваме да разгорим у себе си, и вдъхновение като онова, събрало ни тук и сега.
И… нека препускането ти бъде меко.
В памет на доктор Олфърт Дапър, който видял див еднорог в горите на Мейн през 1673г., и за Робърт Нейтън, който е виждал няколко в Лос Анжелис
Еднорогата живееше в люлякова гора, сам-сама. Бе много стара, макар да не го знаеше, и цветът ѝ се бе променил от безгрижното бяло на морската пяна в бялото на снега, който се сипе в лунните нощи. Ала очите ѝ още светеха ясно и неуморно и още се движеше като сянка върху вълните.
Изобщо не приличаше на кон с рог, както често рисуват еднорозите: бе по-мъничка, с раздвоени копита, и притежаваше онази грация, която конете никога не са имали, у сърните е само плахо, бледо подражание, а у козите — танцуваща карикатура. Шията ѝ бе дълга и стройна, затова главата ѝ изглеждаше по-малка, отколкото беше, а гривата, която се спускаше почти до средата на гърба ѝ, бе мека като пух от глухарчета и нежна като перест облак. Ушите ѝ бяха заострени, краката — тънички, с бели кичурчета косми около глезените; а дългият рог над очите ѝ сияеше и трептеше със собствена седефена светлина и в най-дълбоката тъма. С него бе убивала дракони и бе изцелила един крал, чиято отровна рана не искаше да зарасне, и бе брулила зрели кестени за малките мечета.
Еднорозите са безсмъртни. Присъщо им е да живеят сами на едно място: обикновено гора с езерце, което е достатъчно бистро да се оглеждат в него — понеже са малко суетни, нали знаят, че са най-красивите създания на света, магически при това. Много рядко имат малки и няма по-вълшебно от мястото, на което се е родил еднорог. За последно бе зървала друг еднорог по времето, когато младите девици, още търсещи я понякога, я зовяха на различен език; но пък тя нямаше представа за месеците, годините и столетията, дори за сезоните. В нейната гора винаги цареше пролет, понеже тя живееше там. Еднорогата по цял ден бродеше сред огромните букове и бдеше над животните, които живееха под земята и храстите, в гнездата и пещерите, в дупките и по върхарите на дърветата. Поколение след поколение, вълци редом със зайци, те ловуваха и обичаха, раждаха деца и умираха, и тъй като еднорогата не правеше нито едно от тези неща, тя никога не се уморяваше да ги гледа.
Един ден двама мъже с дълги лъкове яздеха през гората ѝ на лов за сърни. Еднорогата ги следваше, стъпвайки толкова предпазливо, че дори конете не усетиха близостта ѝ. При вида на хора я изпълваше стара, мудна, странна смесица от нежност и ужас. Ако имаше избор, никога не се показваше пред очите им, но обичаше да ги гледа, докато яздят, и да слуша разговорите им.
