Чаринга е усамотена овцевъдна ферма в сърцето на австралийската пустош. Джени я получава като прощален подарък от съпруга си. Тя научава за завещанието, едва след смъртта му. Без да знае къде да потърси подкрепа и утеха, решава да замине за Чаринга. Фермата крие своите тайни. Тайни, които витаят около предишната й собственичка, Матилда Томас. Явно е, че никой от съседите й не желае да говори за Матилда. Постепенно тази сурова земя започва да си проправя път към сърцето на Джени. Колкото повече време изминава, толкова повече усеща натрапливото присъствие на предишната собственичка. Тогава открива дневниците на Матилда и се оказва въвлечена в един разказ, много по-шокиращ, отколкото някога си е представяла.
Посвещавам тази книга на моите синове Брег и Уейн, които накрая разбраха защо обичам Австралия.
И на моята дъщеря Нина, която потърси и намери героя в себе си — толкова се гордея с теб.
„И неговия призрак ще чуеш, докато минаваш покрай езерото на смъртта, ела, Матилда, и танцувай с мен валс“
Благодаря на Маркус за компютърното му обучение, за звуците на бормашина и серенадите на китара. И на неговата сестра Тема — за нейната подкрепа. Благодаря и на Оли, която ме изтърпя, докато пишех, и накрая, но не на последно място, благодаря на втория ми баща, Ерик Ивори, за неговата любов, неговия хумор и способността му да надушва змии.
Той е истински тасманиец.
Чаринга. Топлият вятър сякаш нашепваше това име сред пиперовите дървета. Чаринга. Място, изпълнено с магия и със свещена загадъчност, извоювано от дедите й с цената на непосилен труд от пущинака и шубраците. До този момент и Матилда бе живяла с готовността на свой ред да плати тази цена. Това бе животът, който познаваше. Тук се намираше всичко, което някога бе искала.
Погледът й се зарея към пустошта в далечината, отвъд семейното гробище, и гърлото й се сви. Не трябваше да плаче, независимо колко силно я болеше, независимо колко жестока бе загубата — споменът за майка й, силна и наглед несъкрушима жена — не позволяваше това. Никога досега, през целия си тринайсетгодишен живот не се бе чувствала толкова изоставена. Усещаше, че детството й е свършило и че е обречена на самотно съществуване в това великолепно, красиво, вълшебно място — нейния дом.
Хоризонтът затрептя, смесвайки ярката охра на земята с невероятното синьо на безкрайното небе, и Матилда потърси утеха в звуците на тази необхватна, привидно пуста земя, които се разляха около нея. Те бяха част от същността й.
Блеенето на овцете в кошарите, врявата на розово-сивите и жълто-зелените какаду, далечното крякане, наподобяващо смях на папагалите кукабура и тихото подрънкване на хамутите бяха така естествени за нея, както биенето на сърцето й. Дори сега, в най-тежкия миг от живота й, магията на Чаринга не я напусна.
— Искаш ли да кажеш няколко думи, Марв?
Гласът на стригача наруши тишината на гробището и я върна към реалността. Тя погледна към баща си с надежда той да каже нещо, да изрази някакво чувство.
— Говори ти, приятелю. Не се погаждаме много с бога.
Марвин Томас беше грамаден мъж, странник, завърнал се преди пет години от Галиполи, белязан емоционално и физически от нещата, които бе видял — неща, за които никога не говореше, освен през нощите, когато кошмарите го връхлитаха или когато алкохолът премахнеше задръжките и развържеше езика му. Сега стоеше навъсен, облечен в прашни черни дрехи, като се подпираше на самоделно издялания от дърво бастун. Лицето му бе скрито под ниско нахлупената периферия на шапката, но Матилда знаеше, че очите му са кървавочервени и че треперенето на ръцете му нямаше нищо общо с разкаянието, а чисто и просто с нуждата от още едно питие.
— Аз ще говоря — прозвуча тихо гласът й сред неловкото мълчание. Пристъпвайки напред към малкия кръг от опечалени, тя стисна разпокъсания си молитвеник и се приближи до купчината пръст, която скоро щеше да покрие грубия дървен ковчег на майка й. Нямаха време да я оплачат. Смъртта настъпи неочаквано и горещините не позволиха да дочакат пристигането на приятелите и съседите, които трябваше да изминат десетки километри.
Чувството за самота нарасна, когато забеляза враждебността на баща си. За момент Матилда се опита да възвърне куража си, като потърси опора у познатите лица на овчарите, стригачите и помощник-овчарите, които работеха в Чаринга.
Аборигените се бяха струпали пред построените близо до потока бараки и наблюдаваха отдалече с любопитство. За тях смъртта не беше повод за печал, а завръщане към прахта, от която бяха сътворени. Погледът й накрая се спря на изкривените надгробни камъни, които бележеха историята на това мъничко кътче от Нов Южен Уелс. Тя опипа медальона, подарен от майка й, събра цялата си смелост и се обърна към опечалените:
— Мама е дошла в Чаринга, когато е била едва на няколко месеца в дисаги, прикрепени към седлото на коня на моя дядо. Пътуването от родината до тук било дълго, но баба и дядо жадували за собствена немя, която да обработват свободно. — Матилда забеляза одобрението върху почернелите лица около себе си. Те познаваха тази история — тя отразяваше собствената им съдба.
— Патрик О’Конър щеше да се гордее със своята Мери. Тя обичаше тази земя не по-малко от него и благодарение на нея Чаринга е това, което е сега.
