Последният жив полностью

— Знам какво е да се убиват хора, скъпа — каза Били, загадъчно усмихнат. После отново погледна Уеб; явно очакваше отговор.

— Беше ужасно. Всеки път е ужасно. Повечето бяха хлапета или старци.

— Моят син беше на десет години. — Били изрече това с равен глас, без да влага чувства. Просто констатира един неоспорим факт.

— Знам.

— Но те разбирам. Не е лесно да убиваш. Освен ако не си се чалдисал нещо. Много е трудно, ако си от добрите. — Той посочи с пръст Уеб и Романо. — Такъв като вас.

Гуен приседна до съпруга си и преди да успее да я спре, обгърна с ръка раменете му.

— Хайде да се връщаме горе.

Били не й обърна внимание.

— По телевизията казаха, че нашият приятел Ърнест Фрий не бил между убитите. Вярно ли е? — Уеб кимна. — Тоя кучи син пак отърва кожата, а?

— Така изглежда. Но ако се е надявал да се прибере при своите, сега ще трябва да си търси ново място за живеене.

Били се замисли над казаното.

— Е, все пак е нещо. — Той вдигна поглед към Гуен. — Къде е Стрейт?

Гуен изглеждаше облекчена от тази смяна на темата.

— Връща се от панаира. Тази вечер трябва да пристигне. Обади се по пътя. Всичко минало много успешно. Продали били всички годиначета, и то за исканата цена.

— Е, най-после повод за празнуване! — Той изгледа Романо и Уеб. — Как е, момчета, пие ли ви се тази вечер? Знаете ли какво? Ще изчакаме Немо да се върне и ще си направим една веселба. А? Какво ще кажете?

— Съмнявам се, че на хората им се празнува, Били — каза Гуен.

— На мен ми се празнува! По дяволите, все пак продадохме годиначетата, „Свободните“ са мъртви, редно е да организираме едно изпращане на Уеб и Пол, защото сега, като ги няма „Свободните“, не ни трябва повече охрана, не е ли тъй? Можете да си дигате багажа и да си обирате крушите още сега! — повиши глас той.

— Били, моля те!

Уеб се канеше да каже, че е още рано Били и Гуен да се смятат в безопасност, но се сдържа.

— Виж какво ще ти кажа, Били. Ще участваме във веселбата, ако ни разрешиш да останем още два-три дни.

Гуен го изгледа смаяна, докато Били се хилеше и кимаше. Той лапна цигарата си и с едно продължително дръпване я довърши. После я смачка в дланта си, едра и груба като гьон. Уеб за пръв път обърна внимание на ръцете му. Бяха грамадни, мускулести и целите на петна; вероятно бяха заливани с киселина или някакви други химикали. После се сети за хобито му. Клане и препариране на животни.

— Е, до довечера, джентълмени — провикна се Били.

Докато ги изпращаше, Гуен тихо каза на Уеб, че ако не иска, не е длъжен да участва.

— До довечера, Гуен — беше отговорът.

Тя тихо затвори вратата след тях.

— Какво, по дяволите, искаше тоя? — попита Романо. — Защо се заяждаше с теб?

Преди Уеб да успее да отговори, телефонът му иззвъня. Той го измъкна със замах от джоба си; мислеше, че е Клеър, но се оказа Бейтс.

— Май е време да се измитаме от „Източен вятър“ — заяви Бейтс.

— Можеш да си прибереш хората, но семейство Канфилд поканиха двама ни с Романо да останем още малко.

— Ти майтап ли си правиш с мен?

— Не, и дори смятам, че идеята не е лоша. „Свободните“ от лагера ги няма вече, но кой знае колко още членове имат? Освен това Ърни засега е на свобода.

— Така е. Добре, повъртете се още малко там и ако стане нещо, веднага докладвайте. Казах веднага, а не по Уеб-Лондонско време.

— Дадено. Нещо ново от Коув?

— Нищо. Сякаш пропадна вдън земя.

Уеб се сети за Клеър.

— И аз имам подобен случай.

По времето, когато Уеб и неговият екип избиваха членовете на „Свободното общество“ в Южна Вирджиния, Клеър Даниълс седеше с вързани очи и парцал, грубо натъпкан в устата. Някъде наблизо се чуваха мъжки гласове, които разговаряха или по-скоро се препираха вероятно заради нея. Тя разпозна гласа на Ед О’Банън; всеки път, когато го чуеше, цялата настръхваше. Негодникът я бе подкарал с пистолет в гърба към подземния гараж, а при колата бе завързал ръцете и краката й и я бе натъпкал в багажника. Сега Клеър нямаше никаква представа къде се намира. Докато преглъщаше сълзите си, се питаше как бе могла да работи толкова години с този човек, без да подозира какво се върши под носа й.

Гласовете утихнаха и тя усети, че някой се приближава към нея. Каза си, че отново ще допрат пистолет до главата й и че този път със сигурност ще я ликвидират. Вместо това нечии ръце я изправиха толкова грубо на крака, че костите на раменете й изпукаха. После краката й се отделиха от земята и тя усети как някой я метна на рамо. Явно мъжът беше много силен, защото изобщо не се задъха от тежестта й, а там, където коремът й се опираше о рамото му, мускулите бяха твърди като стомана.