Отне им доста време, защото трябваше да спират и да се ослушват при всеки шум, но най-после извадиха металните болтове от пантите на вратата. Дръпнаха я и тя се открехна. Външното помещение също беше тъмно и те се запрепъваха по тесния коридор, като се подпираха на стената. Миризмата на хлор се засили. Стигнаха до още една заключена врата, но Кевин успя да се справи с ключалката с подръчния си шперц. Следващата врата за техен късмет се оказа незаключена.
Клеър въздъхна дълбоко; Кевин стори същото.
— Хубаво е да си навън!
— Я да се измитаме оттук, преди отново да са ни набутали вътре!
Те минаха покрай покрития за зимата басейн, пропълзяха през храстите и продължиха по лъкатушеща пътечка през тревата. Когато стигнаха края й, Клеър забеляза импозантната сграда, която се извисяваше в далечината. Бе я видяла при предишното си идване. Те се намираха във фермата „Източен вятър“!
— Боже мили! — възкликна тя.
— Шшшт! — изсъска Кевин.
Тя се наведе и зашепна в ухото му:
— Знам къде сме. Тук имам приятели, просто трябва някак да стигнем до тях. — Проблемът беше там, че в тъмнината щеше да им е трудно да намерят постройката, в която бяха настанени Уеб и Романо, дори да използваха голямата къща за ориентир.
— Откъде знаеш, че са ти приятели, като живеят на това място, дето ни държаха заключени?
— Просто знам. Да вървим! — Тя го хвана за ръка и двамата тръгнаха натам, където според Клеър трябваше да е къщата с ветропоказателя. Те не бяха изминали и няколко метра, когато чуха шум на автомобил и замръзнаха на място. Побегнаха в храстите и занадничаха през клоните към пътя. Когато видя автомобила, Клеър се омърлуши. Беше обикновен пикап, а не мустангът на Уеб или корветът на Романо. В този момент пикапът спря и от него слязоха неколцина мъже с пушки. Клеър тихо извика от ужас. Явно бягството им беше разкрито. Двамата с Кевин побегнаха слепешком през гъсталака; скоро напълно изгубиха посоката.
Когато най-после спряха, за да си поемат дъх, Кевин се огледа уплашено.
— Никога не съм виждал толкова дървета на едно място. Не знам накъде да вървим.
Клеър дишаше дълбоко, опитваше се да се успокои, да мисли рационално.
— Така е — кимна тя и се огледа, сякаш търсеше ориентир. В този момент съвсем наблизо се чуха стъпки. Клеър дръпна Кевин за ръката и двамата приклекнаха в храстите.
Фигурата се движеше по пътеката и мина покрай тях, без да ги забележи. Клеър надникна през шубраците. Тя не познаваше Гуен Канфилд и й се стори доста странно, че сама жена с дълга червена рокля може да се разхожда боса в гората по това време. Помисли си да й извика, но после се спря. Не знаеше кои бяха техните похитители; можеше да се окаже, че тази жена е между тях.
След като Гуен се загуби от погледа им, Клеър и Кевин продължиха пътя си. Стигнаха до някаква притъмняла къща, пред която имаше паркиран пикап. Клеър тъкмо се чудеше дали да не се опита да проникне вътре и да използва телефона, за да извика полиция, когато вратата се отвори с трясък, някакъв мъж изтича до пикапа, метна се в него и даде газ.
— Сигурно току-що е научил, че сме избягали — прошепна тя на Кевин. — Хайде, ела.
Те изтичаха до къщата; в бързината си мъжът бе оставил вратата отворена. Тъкмо се канеха да влязат, когато се чу шум, от който стомахът на Клеър се преобърна.
— Връща се! — извика Кевин. Двамата хукнаха да бягат през храсталаците, докато пикапът се носеше към тях. Клони и листа ги шибаха през лицата. Клеър загуби обувките си; ризата на Кевин бе разкъсана на парцали от бодли и остри клони. Излязоха на открито пространство, поспряха да си поемат дъх и отново побягнаха, гонени от шума на приближаващи се стъпки.
— Бързо! — извика Клеър. — Оттук!
Те се изкачиха по рампата за товарене и влязоха в маймунарника през една дупка в стената. Клеър се огледа и потръпна от ужас при вида на ръждясалите клетки.
— Абе, много смърди тука! — обади се Кевин.
Човешките гласове и лаят на кучета отвън приближаваха.
— Оттук! — извика отчаяно Клеър. Тя се покачи върху някакъв сандък, повдигна Кевин и му помогна да пропълзи в една дупка в стената, явно от разрушена вентилационна шахта. — Стой там и не издавай звук!
— А ти къде отиваш?
— На разузнаване — отвърна тя. — Но дори и да ме открият, ти недей да излизаш. Разбираш ли?
Кевин бавно кимна.
— Клеър! — подвикна той. Тя се обърна. — Моля те, отваряй си очите.
