Повярвай ми полностью

— Не ти предлагам това. По-скоро нещо като замяна. Ти отговаряш на моите въпроси… а аз на твоите.

— Какво те кара да мислиш, че аз имам въпроси към теб? — казва презрително той.

— О, мисля, че имаш. Поне един въпрос.

Хванала го е натясно и той признава този факт с ядосано кимване.

— Искаш да знаеш каква част е била истина — добавя тя. — Дали Клер е вярвала дори в една дума, която някога ти е казвала. Или през цялото време го е правила заради нас.

Той се обляга на стола си.

— Кажи ми тогава.

— Тя е забележителна личност, Патрик. И забележителна актриса. Когато я открихме, изучаваше вид актьорско майсторство, който изисква да се потопиш в образа си с безкрайна отдаденост. Сама предложи да подходим по този начин към ролята, която искахме да изиграе.

Катрин ме инструктира.

— Казах ѝ, че трябва да се влюби в теб — казва просто Катрин. — И ѝ казах, че ще трябва да последва това чувство, където и да я отведе. Без значение колко предателско или налудничаво, или опасно ѝ се струва.

Патрик за миг затваря очи.

— Значи е било лъжа. Всичко.

— Убягва ти целият смисъл. За нея нямаше разлика. Тя те обичаше. Тя се накара да те обича. Това искахме от нея.

— О, не това е маска — тихо декламира Патрик, — измамен параван.18

Той поглежда остро Катрин.

— А „Некрополис“?

— Какво за него?

— Някак бяхте успели да се инфилтрирате там, нали? Вие от ФБР. Но вместо да ни затворите, вие просто седяхте и наблюдавахте. Изучавахте ни. Сякаш пълзяхме в някакъв мравуняк със стъклени стени, в нечия лаборатория. Склонен съм дори да се обзаложа, че точно ти ми изпрати снимките на Фърман.

Той се навежда напред.

— Нали знаеш, че си съучастничка във всяко едно от убийствата, които се случиха след това? Включително и на Стела. Бедната Стела. Аз може и да съм я убил, но ти си тази, която задвижи цялата поредица от събития.

Катрин натиска едно копче на диктофона.

— Разпит на Патрик Фоглър — казва тя. — Запис едно.

Седя в един тих ъгъл в бара с питие в ръка и се опитвам да го пия така, че да ми стигне за най-дълго време. Сигурно ще решите, че съм излязла на среща и очаквам приятеля си.

Но след това ще забележите широкоплещестия мъж на средна възраст, който сяда на стола срещу мен, и ще си промените мнението.

Усмихвам се насреща му.

— Защо се забави, Франк?

— Бумащина. В днешно време, за да си детектив, трябва да си като машинописка.

Той махва с ръка на сервитьорката и си поръчва бира, после се обръща към мен.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Не — казвам аз. — Благодаря, че попита.

— Имам предвид от бара — казва троснато той.

— Знам. И не, нямам нужда от нищо.

Франк кимва. Бърка в джоба на сакото си, вади един плик и го плъзва по масата.

— Ето. Трябва само да се подпишеш и да го изпратиш по пощата. Зелената ти карта ще пристигне до седмица.

Поглеждам плика. Но не го вземам.

— Франк, може би ще се върна обратно в Англия.

Той повдига вежди.

— Така ли?

— Ще има празненство по случай рождения ден на приемната ми майка. Трябва да отида. А и всички онези неща, от които се опитвах да избягам… Сега не ми се струват толкова страшни. Не и в сравнение с… — оставям изречението недоизказано.

— Предполагам, че е така — казва тихо той. — Е, ако някога имаш нужда от нещо…

Усмихвам се.

— Просто да кажа Константинопол?

Той също отвръща с усмивка.

— Точно така. И аз ще дотичам. Заедно със специалния отряд и няколко зашеметяващи гранати.

Поглеждам го с обич. Този мъж, с когото съм преживяла толкова много. Моят ангел хранител. Приведен над своите монитори със слушалки, притиснати към ушите, заслушан в пукането на статичния шум в очакване да чуе вълшебната думичка. Онази, която ще накара цялата илюзия да се срине върху ни.

Дори когато седмиците се превърнаха в месеци, нито веднъж не се усъмних, че когато ми потрябва, той ще е там.