— Порталът може да е заровен под скала или да е на дъното на езеро. — Пазачът повдигна рамене, макар че от движението лицето му се изкриви болезнено. — Мога да си представя какво ще стане, ако пристъпя в плътна скала.
— Знаеш ли пътя за Е'бар? — попита Гуламендис.
— Порталът вече беше настроен за новия град — отвърна пазачът, надигна се бавно и продължи: — Но както казах, ако го активираме и пристъпим вътре, ще ни обсипят със стрели, преди да успеем да кажем и думичка.
— А ако променим нещо? — рече Гуламендис.
— Нещо? — повтори брат му.
— Какво? — попита пазачът.
— Да го настроим да се отвори малко отвъд Е'бар. Ако Пъг е прав, новият разлом ще се образува някъде наблизо.
— Колко наблизо? — попита магьосникът.
По-младият брат го изгледа ядосано.
— Съгласен съм, където и да било, само да е на същата планета.
— Стига да не се озовем насред океана или под някоя планина…
— Можеш ли да го направиш? — попита Гуламендис.
Пазачът показа с жест, че ще се нуждае от помощ, за да стигне прибора за управление, и магьосникът го обгърна с ръка през кръста. Ларомендис ги изгледа угрижено и поклати глава. Ако се съдеше по мъчителния начин, по който се придвижваше пазачът, той беше в по-тежко състояние, отколкото предполагаха. Двамата братя му помогнаха да застане пред пулта.
Върху платформата бяха изписани рунически символи, някои мъждукаха едва забележимо.
— В този уред има магия, която не зависи от енергията на портала — каза пазачът и посочи кристала в ръката на Гуламендис. — Това ще отвори вратата. Дай ми да го погледна, а вие потърсете другия камък. Би трябвало да има още един в галасманта.
— Какво представлява? — попита Ларомендис.
— Трябва да е пурпурен или син.
Ларомендис се върна при трупа на галасманта и след малко донесе пурпурен камък с размери като на жълтия.
— Какъв е този камък?
— Той ще затвори портала, след като преминем. Разломът ще стане неизползваем, освен ако демоните не открият друг път за Е'бар.
— Как действа? — попита Ларомендис.
— Ще извадя жълтия кристал — отвърна с бледа усмивка пазачът — и ще го заменя с този. После е достатъчно да натисна някой от знаците на пулта…
— И какво? — попита Гуламендис.
— И той ще избухне.
Двамата братя го погледнаха втрещени.
— Знаете, че с мен е свършено — продължи пазачът. — Едва се държа на краката си. Вие по-добре вървете, инак няма да успея да затворя портала след вас. Успех.
Ларомендис понечи да каже нещо, но не успя да намери думи и просто кимна.
Пазачът постави жълтия кристал в кухината, издълбана в основата на пулта, и камъкът запулсира с по-ярка светлина. Ароша натисна няколко символа и задържа ръка над последния.
— Въведох нужните символи — каза и се олюля, но успя да се задържи за ръба на пулта. — Изберете, който искате от знаците, с изключение на този.
Без да се колебае, Гуламендис се пресегна, избра един случаен знак и го натисна. Чу се тихо бръмчене, което започна да се усилва, сякаш налягането в стаята се повишаваше, после отекна глухо тропване. В рамката на портала се появи сивкаво петно, като трептящо по краищата пусто пространство.
— Вървете, бързо — подкани ги пазачът и след като се подвоумиха само за миг, братята пристъпиха вътре. Неминуема смърт щеше да е наградата им, ако бяха останали, така че нямаше никакво значение дали и от другата страна на портала ги чака гибел. Имаха, макар и минимален шанс за оцеляване и затова бяха готови да рискуват.
Озоваха се под вода. За миг и двамата изпитаха объркване и прибягнаха до волята си, за да не вдъхват рефлексивно в дробовете си вода. Освен това беше тъмно.
Докато се бореше с нарастващата паника, Ларомендис осъзна, че не са твърде дълбоко. Можеше да го прецени по натиска на водата и благодарение на опита си от гмуркане за миди на младини. Изпусна малко въздух и усети мехурчетата да пълзят нагоре покрай лицето му. Сграбчи брат си за ръката, дръпна го и двамата заплуваха трескаво към повърхността.
Бяха само на десетина стъпки под водата, а се чувстваха сякаш са на сто. След миг и двамата изскочиха отгоре, поеха си шумно въздух и изплюха нагълтаната морска вода.
— Още… сме… живи — успя да произнесе Гуламендис.
Брат му се огледа и отвърна:
— Да. Още. Само че нямам представа къде сме.
— Това не е Родният дом — рече Гуламендис.
— Откъде знаеш?
— Демони. Усещам ги.
— Колко са?
— Много.
От гледна точка на седящ в лодка моряк вълните нямаше да са големи, ала за двамата плувци бе трудно да се ориентират, освен когато се озоваваха на гребена на някоя.
— Светлини! — извика Ларомендис.
— Къде? — попита брат му, докато се люшкаха надолу и сетне отново изплуваха нагоре.
— Натам — отвърна Ларомендис.
— Не виждам нищо. Тъмно е като в пещера.
— Прав си. — Едва успяваше да различи лицето на брат си. Но все пак беше леко осветено и Гуламендис се огледа да потърси източника на светлината.
Самотна луна плуваше в нощното небе, полумесец, закрит от бледа пелена.
— Пада мъгла.
— В такъв случай най-добре да се насочим към светлините, преди да са се скрили — предложи Гуламендис. — Води.
