Сандрина се зачуди кой може да стои зад това и какво е намислил. Дърбин бе убежище за всякаква паплач от крайбрежието на Горчиво море и управляващите трупаха несметни богатства, като си затваряха очите пред това, което контрабандистите внасяха или изнасяха. Нещо типично за цялостната политика на Кешийската империя, в която алчността доминираше над желанието да се поддържа редът и законността — и толкова по-слабо бе то, колкото по-отдалечен бе този процес от столицата. И все пак броят на фургоните и животните, минали по този път, бе твърде голям дори за мащабите на Дърбин.
Сандрина предполагаше, че сред останките от древната крепост лежат полузаровени поне стотина мъртъвци, може би повече. Преминаването на подобна група през пустинята все би привлякло нечие внимание. Който и да стоеше зад тази история, по някакъв начин бе успял да попречи на имперските войници да докладват за него, което можеше да означава, че губернаторът или някой от подчинените му е бил подкупен с пари… бил е заплашен… или и двете.
Докато слизаха по виещия се път, който лъкатушеше по склоновете на планината, вятърът съвсем утихна. Сякаш някой изведнъж смъкна завесата от прах и пясък.
— Какво е това? — попита неспокойно Фарсон.
— Какво наистина? — попита Сандрина, а Джалиел ги изпревари, спря и възкликна:
— Пресвета богиньо!
В другия край на долината се издигаше масивна постройка. Ако се съдеше по очертанията й, това бе някакъв тип отбранително съоръжение, заобикалящо нещо, което заради голямото разстояние не можеха да различат. Към небето стърчаха четири кули, една явно по-завършена от останалите, и ясно се виждаше, че ще се съберат над центъра на… това, което бе вътре и под тях.
— Не съм инженер — каза Фарсон, — но имам известна представа от обсадните машини, които навремето баща ми строеше за краля. Тези кули… — той ги посочи — просто не могат… не могат да се извиват по този начин.
— Ще се постарая да не им го казвам — тихо каза Сандрина.
— На кои? — попита Джалиел.
— На тези, които ги строят.
— Мисля, че ще е добре да си потърсим укритие — подхвърли Фарсон.
Сандрина се огледа и каза:
— С радост ще се съглася, стига да ми посочиш каквото и да било укритие.
Намираха се на голото било на планината. Дори край странната постройка да имаше часовои, тримата бяха твърде далеч, за да ги забележат, но ако часовоите бяха в подножието на отсамния склон, можеха да ги видят.
Сандрина посочи една малка долчинка на десетина крачки встрани от пътеката.
— Това май е пресъхнало корито на поток — каза и подкара коня си натам. Заслиза предпазливо сред камънаците. Надолу долчинката се превръщаше в дълбоко дере. Сандрина спря и каза:
— Ще оставим конете тук и довечера ще идем да разузнаем района.
— Да оставим конете? — попита Фарсон.
— Пътят е съвсем открит и ако долу има пост, ще ни набучат със стрели веднага щом ни забележат. — За миг се замисли.
— Има три завоя нагоре по пътя и още пет или шест надолу.
— Фарсон, върни конете в горната част на дерето. Ще ни чакаш там. Разседлай ги и ги остави да си отдъхнат, но за малко. Искам да са готови да поемат на път веднага щом се наложи. — Усети надигащото се в него желание да възрази и го спря. — Задачата ти е много важна. Ако не се върнем до утре сутринта, трябва да предположиш, че сме мъртви. Ще препуснеш за Дърбин, ще вземеш най-бързия кораб за Крондор и ще отидеш право в Храма. — Спря за миг: даваше си сметка, че в списъка на отец Крийган се числеше само едно име на човек, към когото можеше да се обърне. — Там ще намериш брат Уилоби. Разкажи му какво сме открили тук.
— Какво всъщност открихме, сержант? — попита брат Фарсон и кимна към странната постройка. — Дори не мога да го опиша, камо ли да предположа какво може да е предназначението му.
— Това е преден пост за начало на нашествие — отвърна Сандрина. — Не ги ли усещаш?
— Кои? — попита Джалиел и веждите му се сбърчиха тревожно.
— Демоните — отвърна Сандрина. — Тук гъмжи от демони, кожата ми направо настръхва.
— Сержант, може да съм малко напрегнат, но… не усещам нищо.
— Аз също — добави Джалиел.
Сандрина ги погледна внимателно, после отсече:
— Чухте заповедите ми.
Фарсон кимна, хвана юздите на конете и тръгна неохотно нагоре.
Сандрина се огледа внимателно, търсеше и най-малкия признак, че може да са под наблюдение.
— Ще се видим утре, Джалиел — подметна Фарсон през рамо.
— Сега какво? — попита я тихо Джалиел.
— Ще чакаме тук — отвърна тя и погледна към небето. — Ти си почини. Аз ще остана на пост.
Рицарят кимна и се просна на земята, без да го подканят повече. Беше още сутрин и може би ги очакваше дълъг ден, но годините, прекарани в премеждия, го бяха научили да си почива, когато има възможност.
