ÏÐÅÄÀÍÈ
ÂÅÐÎÍÈÊÀ ÐÎÒ
Ïðåâîä Ãåðãàíà Äå÷åâà
Всички права запазени. Нито книгата като цяло, нито части от нея могат да бъдат възпроизвеждани под каквато и да е форма.
Оригинално заглавие:
Copyright © 2013 by Veronica Roth
Translation Copyright © by Veronica Roth
Published by arrangement with HarperCollins Publishers
Илюстрация на корицата © 2013 by Rhythm & Hues Design
Издава „Егмонт България“
1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9
www.egmontbulgaria.com
Електронно издание – EPUB, 2013
ISBN 978-954-27-1118-6
Из манифеста на кастата на Ерудитите
ÃËÀÂÀ
ÏÚÐÂÀ
Òðèñ
Крача из килията в централата на Ерудитите, а думите кънтят в съзнанието ми с
всяка стъпка. „Новото ми име ще бъде Едит Прайър. Има толкова много неща, които с
радост ще забравя.“
– Значи никога не си я виждала, така ли? Дори не си виждала нейна снимка? – пита
Кристина. Раненият крак е вдигнат върху възглавницата. Простреляха я по време на
отчаяния ни опит да покажем на хората в града видеото на Едит Прайър. Тогава нямахме
никаква представа какво е посланието . Не знаехме, че това, което имаше да ни каже,
ще разтърси всичко, върху което си въобразявахме, че сме стъпили здраво. Че ще
разбие кастите, самоличността ни, идентичността ни.
– Да не би да ти е баба или леля? – Не, казах ти. Не е! – Спирам пред стената,
обръщам се и продължавам да крача. – Прайър е… тоест беше… фамилното име на
баща ми. Значи е от неговия род. Но Едит е Аскетско име. А роднините на баща ми
трябва да са били Ерудити, така че...– Значи е по-възрастна – обажда се Кара и се
обляга на стената. Главата е леко наклонена настрани. Изумително прилича на брат си
Уил, на моя приятел Уил, когото застрелях. После се изправя и приликата изчезва заедно
с духа му. – Вероятно няколко поколения по-млада от нас. Тя е твоя предшественица.
– Предшественица. – Самата дума ми звучи стара, усещам я като разпадаща се тухла,
а парчетата се пръскат в мен. Докосвам стената на килията. Бяла и студена. Обръщам
се и започвам да крача отново.
Предшественица? И какво ми е завещала? Освободеност от кастите, знание, че моята
самоличност на Дивергент е по-важна, отколкото изобщо мога да си представя. Самият
факт, че съществувам, че съм жива, е сигнал, че трябва да напуснем града и да
помогнем на всички останали извън него.
– Искам...
лицето си. – И ще спреш ли да крачиш като луда поне за минутка?
Заставам в средата на килията, повдигам вежди и я поглеждам продължително.
– Извинявай – промърморва тя.
– Всичко е наред – казва Кристина. – Тук сме от цяла вечност.
Минали са дни, откакто Евелин успя да овладее хаоса във фоайето на централата на
Ерудитите с няколко кратки заповеди и да премести всички затворници в килиите на
третия етаж. Една жена от безкастовите дойде да почисти раните ни и да ни даде
болкоуспокояващи. Яли сме няколко пъти, къпали сме се няколко пъти, но никой не ни
казва какво става навън. Колкото и настоятелно да питам, нищо, никаква информация.
– Надявах се, че Тобиас ще дойде по-бързо. Не трябваше ли вече да е тук? – казвам и
сядам отчаяно на ръба на леглото си. – Къде е?
– Може би все още е ядосан, че го излъга и зад гърба му реши да работиш с баща
му – отговаря Кара.
Хвърлям ѝ яден поглед.
– Фор никога не би постъпил толкова дребнаво – заявява Кристина. Може би иска да
жегне Кара или пък да окуражи мен. Не съм сигурна. – Вероятно става нещо. Сигурно има
причина да не може да се добере дотук. Той ти каза да му имаш доверие, нали така?
В онзи хаос, когато всички крещяха и безкастовите се опитваха да ни избутат към
стълбите, аз го стисках с все сила, здраво вкопчила пръсти в ризата му. Не исках да го
изгубя. Тогава той стисна китките ми в дланите си и ми каза: „Трябва да ми се довериш.
Отиди, където ти казват“.
– Това и се опитвам да правя – казвам. Истина е. Опитвам се да му имам доверие. Но
всеки нерв, всяка фибра, всеки орган в тялото ми се бунтува. Искам свобода, искам да
