Онзи, който бе взел ключа, можеше да е всеки, разбира се НКВД, макар че те се предполагаше да имат достъп до резервните ключове; дори някой от американското посолство. Чак като стигна до вратата на стаята си втория път, се сети за думите на Тед Бишъп:
Един фриц се въртеше наоколо. Негов приятел го помолил да потърси някого. Той не си спомнял името. Някой, пристигнал от Париж. Нещо в тази история намирисваше яко.
Фриц. Нацист. СД по всяка вероятност.
Търсел някой, пристигнал от Париж.
Разтурянето на Пещерата, парижката станция на Корки, явно е било само началото. Мрежата на Корки се разплиташе. По някакъв начин го бяха проследили в Москва. Онова, което се случи с приятелите му в Париж, можеше да се случи и с него. Някой го очакваше в стаята му. Меткалф беше сигурен в това. Чакаше да довърши работата с разплитането на мрежата на Корки. Чакаше да го убие. Беше капан, осъзна Меткалф, но той нямаше да влезе в него. Не носеше оръжие. Така че не биваше да влиза в стаята. Имаше и други начини да слезе до фоайето, без да се наложи да минава пак покрай намусената дежурная и да си губи времето с обяснения. Заслиза на бегом по стълбището, прескачайки по две стъпала наведнъж. Прекоси фоайето, доближи до рецепцията, придавайки си ядосано изражение.
— Този проклет ключ — възкликна той, държейки го високо. — Не иска да отключва.
— Сигурен ли сте, че не сте объркали ключа, господине? — попита го регистраторът.
Той взе ключа и го разгледа. Плочката с номера на стаята висеше от халката. Нямаше грешка.
— Завъртане наляво, господине. В посока, обратна на часовниковата стрелка.
— Знам това. От колко време съм тук. Просто не работи. А сега, ако обичате, изпратете някой да ми отключи вратата. Много бързам.
Регистраторът натисна звънец и от стаята за багажа се показа камериер. Последва кратка размяна на реплики на руски и камериерът, още юноша, се доближи до Меткалф и се поклони срамежливо, после взе ключа. Меткалф го последва в асансьора. На четвъртия етаж те слязоха, минаха край дежурная, която се вторачи в тях, но не каза нищо, и поеха по коридора към стаята на Меткалф.
— Това ли е стаята, господине? — попита момчето.
— Опитай ключалката. Аз не успях да отключа.
Докато говореше, Меткалф стоеше плътно зад камериера. Ако анонимният германец дебнеше в стаята, нямаше да стреля, ако действително беше изпратен да го убие, след като чуеше гласа на младежа. Нацистът убиец не би се разколебал от хуманни съображения като загуба на невинен човешки живот, а от практически. Ненужното проливане на кръв беше анатема за професионалния убиец, тъй като неизбежно създаваше много повече проблеми, отколкото решаваше. Младият камериер щеше да послужи като щит на Меткалф.
Той се отдръпна още по-далече, докато камериерът превърташе ключа, като внимаваше да е извън полезрението на човека в стаята, а следователно и извън огневата линия. Той се стегна, целият в слух, готов да скочи встрани, да побегне, щом започнеше стрелбата.
Но камериерът отключи вратата съвсем лесно. Погледна смутено към Меткалф и бутна тежката врата навътре. Меткалф усещаше как сърцето му бие.
— Всичко наред ли е, господине? — попита камериерът.
Поколеба се пред отворената врата, погледна в стаята, а после към Меткалф. Явно очакваше бакшиш, макар официалната политика да заклеймяваше бакшишите като капиталистическа поквара.
— Благодаря — каза Меткалф. — Не знам защо одеве заяде. Извади петдоларова банкнота, заобиколи иззад гърба на момчето, побутна го по рамото приятелски и погледна в стаята.
Беше празна. Нямаше никой вътре.
Банята.
Вратата беше само открехната. Той я беше оставил отворена. Това не означаваше нищо, разбира се, тъй като в негово отсъствие бяха почистили и камериерката беше влизала в банята.
— Слушай, докато си още тук, ще ми направиш ли услуга да вдигнеш нещо вместо мен? Гърбът ми се къса от болка.
Момчето вдигна рамене: Разбира се, защо не.
— Проклетият ми куфар е в банята и ако го преместиш, ще получиш още една такава.
Той му подаде банкнотата. Бакшишът беше гигантски според представите на момчето, а перспективата за още пет долара — неустоима. Камериерът прекоси стаята и спря пред банята. Меткалф стоеше зад него извън огневата линия.
Камериерът отвори вратата, а очите му се разшириха. Направи една крачка и каза:
— Господине? Не виждам куфара.
— Наистина ли? Камериерката явно го е преместила. Извинявай.
Но момчето бе замръзнало на място с широко отворени очи. Пристъпи една крачка и започна да пищи.
— Боже мой! Боже мой!
Меткалф се втурна в банята и видя в какво се бе вторачило момчето, чиито писъци ставаха все по-силни.
Лицето, което се подаваше откъм ваната, беше толкова синкавочервено и кръвясало, с изцъклени очи и изплезен синкав език, че Меткалф не можа веднага да го познае.
От устата му се изплъзна стон, когато се втурна към ваната, докосна лицето на Роджър Мартин, почувства мъртвешката студенина, която му подсказа, че Роджър е мъртъв от няколко часа. Назъбената ивица, която минаваше през гърлото на Роджър, му бе позната.
