Преди Ейбрахам да каже и дума, ослепителна светлина излезе от тъмните орбити, където трябваше да бъдат очите на мисис Инглиш, и се изстреля право към него и Сарафина. Ейбрахам дори нямаше време да разкъса пространството и да се изпари. Светлината ги удари и избухна около тях, изпълвайки цялата стая. Невидимата хватка на Сарафина, която ме държеше неподвижен досега, изчезна и аз вдигнах ръка, за да защитя очите си. Но все още я усещах, сякаш гледах право в слънцето.
След няколко секунди свалих длан и погледнах към мястото, където бяха стояли Ейбрахам и Сарафина. Черни петна затъмниха зрението ми.
Нямаше ги.
— Мъртви ли са? — попитах с надежда аз. Може би Ейбрахам най-накрая бе прекалил с използването на „Книгата на луните“. Книгата винаги вземаше нещо в замяна.
— Мъртви. — Лилум млъкна. — Не. Не е дошло времето им да бъдат съдени.
Не бях съгласен, но нямах намерение да споря със създание, което бе толкова могъщо, че можеше да се разправи едновременно и с Ейбрахам, и със Сарафина.
— А какво стана с тях?
— Отпратих ги далеч. Не желаех да чувам повече гласовете им.
Май не отговори точно на въпроса ми.
Но имах и друг и не знам как, но успях да намеря сили и да й го задам.
— Онзи, който трябва да се подложи на изпитанието на Осемнайсетата луна… Да не говориш за Единия, който е двама?
Тъмните празни орбити се обърнаха към мен и гласът проговори.
— Единият, който е двама — с когото ще бъде платен балансът. Мрачният огън, от който са родени всички сили, ще възстанови Реда отново. Избраника.
— Значи можем да го оправим? Редът, имам предвид.
— Ако балансът бъде платен, ще има нов Общ ред.
Гласът й беше напълно безстрастен, равен, сякаш това, на което се надявах, не означаваше нищо особено.
— Какво имаш предвид под „баланс“?
— Баланс. Отплата. Саможертва.
Саможертва.
От Единия, който е двама.
— Не и Лена — прошепнах аз. Не можех да я загубя отново. — Тя не може да се жертва. Тя не искаше да наруши Реда.
— Едновременно Мрак и Светлина. Съвършеният баланс. Истинска магия — каза Лилум тихо. Мислеше ли в момента, търсеше ли точните думи в главата на мисис Инглиш, или просто се бе уморила да слуша и моя глас? — Тя не е избраната за изпитанието. Детето на Мрака и Светлината ще обвърже новия Ред.
Не беше Лена.
Поех си дълбоко дъх.
— Чакай. Тогава кой е?
Може би не бе разбрала какво я питах.
— Ти ще намериш Единия, който е двама — отвърна тихо гласът. Празните черни сенки се взираха към мен от лицето на мисис Инглиш.
— Защо аз?
— Защото ти си Водача. Онзи, който бележи и проправя пътя между световете ни. Светът на демоните и светът на смъртните.
— Може би не искам да съм Водач — отвърнах аз, без да мисля. Но беше вярно. Не знаех как да намеря този човек и не исках съдбата на двата най-важни за мен свята, на смъртните и на чародейците, да зависи от мен.
Стените започнаха да се тресат отново, керамичните фигурки се блъскаха една в друга. Наблюдавах как малката луна се приближаваше опасно близко до ръба на полицата над камината.
— Разбирам. Но не можем да избираме какви да бъдем в Общия ред. Аз съм Царицата на демоните. — Дали това означаваше, че и тя не искаше да бъде това, което беше? — Общият ред съществува отвъд всичко. Реката тече. Колелото се върти. Този момент ще се превърне в следващия. Всичко се променя.
Стените спряха да се тресат и луната застина на място точно преди да се претърколи през ръба.
— Това е начинът. Няма друг.
Разбирах го.
Беше последното, което каза Лилум, преди обладаното от нея тяло на мисис Инглиш да се строполи на пода.
Спадналите очила, затвореното стъклено око и разпиляната коса — за пръв път я виждах така, нестегната в маниакалния си кок — Лилиан Инглиш почти приличаше на човек. На приятен човек.
Позвъних на 911. После седнах в изтърканото кресло, загледан в тялото на мисис Инглиш, чакайки линейката. Дали беше мъртва? Още една случайна жертва в тази война, която не бях сигурен дали можем да спечелим. Още нещо, за което носех отговорност.
Линейката пристигна скоро. Когато Уди Портър и Бъд Суит откриха пулс, си отдъхнах. Наблюдавах как товариха носилката в задната част на „буса“, както Уди наричаше линейката.
— Знаеш ли на кого да се обадим за нея? — попита ме Бъд, когато затръшна вратата.
Да, имаше един човек.
— Ще звънна на някого.
Върнах се в малката къща на мисис Инглиш, минах през коридора и отидох в кухнята. Тапетите там бяха с шарки на колибрита. Не исках да звъня на баща си, но го дължах на мисис Инглиш след всичко, което бе преживяла. Вдигнах бледорозовата слушалка на телефона и се взрях в редичките с цифри. Ръката ми започна да трепери.
Не можех да си спомня номера у дома.
Може би бях в шок. Това си казвах, но знаех, че има и още нещо. Какво ставаше с мен? Защо?
Затворих очи, надявайки се пръстите ми сами да наберат номера. Комбинация от цифри мина през ума ми. Номерът на Лена и на Линк, и на библиотеката. Но един не можех да си спомня — моя.
