Мариан изгледа Телма замислено — като майка, която оглежда дали детето й е добре, когато се е прибрало от игра навън.
— Добре ли се чувстваш, мис Телма?
Телма изглеждаше объркана, почти какъвто вид имаха Сестрите през повечето време.
— Не знам какво стана. В един момент сънувах как съм на среща с Джордж Клуни и похапваме шоколадова торта, а в следващия — къщата се разпадна около нас. — Гласът й потрепваше, сякаш не бе сигурна в думите, които изговаряше. — Едва успях да се добера до старите момичета и когато намерих Прудънс Джейн…
Леля Пру. Вече не чувах нищо друго. Мариан ме погледна.
— Тя е с парамедиците. Не се тревожи. Ама е при нея.
Избутах я и минах покрай нея. Двама парамедици се бяха навели над някого, лежащ на носилка. От металните тръби излизаха гумени тръбички и изчезваха в крехкото тяло на леля ми на места, които не можех да видя, защото бяха скрити с бели лепенки. Парамедиците окачваха на тръбите още торбички с някаква прозрачна течност, гласовете им почти не се чуваха сред хаотичната глъч, хлипания и сирени. Ама бе коленичила до леля Пру, държеше ръката й и нашепваше нещо. Зачудих се дали се молеше, или говореше на Великите. Вероятно и двете.
— Тя не е мъртва — обади се Линк зад мен. — Мога да я помириша… искам да кажа, усещам го. — Пое отново дълбоко въздух. — Мед и сол, и червен сос с бекон.
Усмихнах се, въпреки ситуацията, и издишах дълбоко.
— Какво казват? Ще се оправи ли?
Линк се вслуша в наведените над леля ми парамедици.
— Не знам. Казват, че когато къщата е паднала, е получила удар и в момента е неконтактна.
Обърнах се да погледна към леля Мърси и леля Грейс. Ама и Телма им помагаха да седнат в инвалидните колички и отпращаха доброволците пожарникари, сякаш не знаеха, че това са мистър Роулс, който изпълняваше рецептите в „Стоп енд Шоп“ и Ед Лондри, който работеше на бензиностанцията.
Наведох се и вдигнах парче стъкло от боклуците в краката ми. Не личеше какво е, но цветът на стъклото ми напомняше за зелената стъклена котка на леля Пру, онази, която с гордост държеше във витрината в дневната заедно със стъкленото грозде. Обърнах парченцето и видях, че от долната му страна бе залепена червена лепенка. Върху всички вещи на Сестрите имаше различни по цвят лепенки — така те отбелязваха коя вещ при кой роднина ще отиде след смъртта им.
Червена лепенка.
Котката бе предназначена за мен. Пъхнах парченцето в джоба си и гледах как лелите ми потеглят с количките към единствената друга линейка в града.
Ама ме погледна и знаех какво означаваше погледът й.
Означаваше, прибери се у дома, заключи вратите и стой вътре. Но тя знаеше, че не мога да го направя.
Една дума продължаваше да стои забита в съзнанието ми.
Неконтактна. Все едно мъртва.
И за всичко бях виновен аз. Защото не можах да кажа на Ейбрахам къде да намери Джон Брийд.
Джон Брийд.
Всичко ми изплува пред очите.
Мутантът инкубус, който ни вкара в клопката на Сарафина и Ейбрахам, който бе опитал да открадне момичето, което обичах, който бе променил най-добрия ми приятел в нещо, подобно на себе си, и бе унищожил живота ми повече от веднъж.
Моя живот и този на хората, които обичах.
Заради него Ейбрахам бе освободил Бесовете. Заради него градът ми бе унищожен и леля ми почти бе умряла. Книгите бяха изгорени и за първи път причината за това не бяха ограничените умове или жалките хора.
Единственият виновник бе Джон Брийд.
Свих ръце в юмруци. Не бяха гигантски като този стоварил се върху нас, но бяха мои. Точно това беше станалото. Мой проблем. Аз бях Водач. Предполагаше се да намеря пътя — да бъда там заради някаква велика и ужасяваща цел, или каквото там беше онова, което Мариан и Лив бяха казали, че чародейският свят очаква от мен да направя. Трябваше да го открия.
Първо обаче трябваше да открия Джон Брийд.
Нямаше връщане назад, не и след днес.
Едната линейка потегли, после и другата. Сирените отекваха из цялата улица, докато се отдалечаваха и скриваха от очите ми. Затичах се. Мислех за Лена. Тичах още по-бързо. Мислех за майка ми, за Ама, за леля Пру и Мариан. Тичах, докато не ми остана дъх, докато пожарните останаха толкова далече зад мен, че вече не чувах сирените.
Спрях, щом стигнах до библиотеката, и останах там. Пламъците ги нямаше, поне по-големите от тях. В небето все още се издигаше дим. Вятърът въртеше пепелта във въздуха така, че тя приличаше на сняг. Пред библиотеката бяха струпани кутии с книги, някои почернели, други подгизнали от водата.
