— Няма съвпадения, нали така? Когато вселената ме предупреждава за нещо, обикновено това е гласът на майка ми. А когато тя ми говори, аз я слушам.
Излязох навън, преди някой да успее да каже нещо. Не беше нужно да съм Водач, за да видя тези, които бяха загубили пътя си.
Виждах само огън. Усещах жегата и се взирах в цвета на пламъците. Оранжево, червено, синьо. Огънят има много повече цветове, отколкото хората смятат.
Бях в къщата на Сестрите, в капан.
Погледнах в краката си. Знаех, че ще бъде тук всеки момент. И тогава чух гласа, през пламъците под мен.
АЗ ЧАКАМ.
Спуснах се надолу по стълбището, към гласа, но стъпалата се разпадаха под краката ми и внезапно вече летях стремглаво в бездната. Строполих се на пода, раменете ми пробиха горящите дъски.
Видях оранжево, червено, синьо.
Осъзнах, че се намирам в библиотеката, а не в мазето на лелите ми, където май трябваше да бъда. Навсякъде около мен горяха книги.
Да Винчи. Дикинсън. По. И още една.
„Книгата на луните“.
Видях и проблясък на нещо сиво, което не беше част от огъня.
Беше той.
Димът ме погълна и аз припаднах.
Събудих се на пода. Когато погледнах в огледалото в банята, лицето ми бе покрито със сажди. През целия ден се опитвах да не кашлям, въпреки че по гърлото ми бе полепнала пепел.
След спора ми с Макон, или каквото там беше, спях по-зле от обикновено. Когато се карах с него, това водеше до скандал и с Лена, което бе много по-болезнено от караниците с всички хора накуп, които познавах. Но сега всичко бе различно и Лена не знаеше какво да каже, също като мен.
Опитвахме се да не мислим за ставащото около нас — за нещата, които не можехме да спрем, и за отговорите, които не можехме да открием. Но то винаги стоеше някъде там, в някое ъгълче на съзнанието ни, макар да не си го признавахме. Стараехме се да се съсредоточим върху нещата, които можехме да контролираме — като това как да опазим Ридли встрани от проблемите и как да прогоним скакалците от къщите си. Защото, когато всеки ден е като края на света, след известно време той започва да ти се струва съвсем обикновен, колкото и налудничаво да е това. И нищо не е същото като преди.
Насекомите ставаха все по-гладни, жегата — все по-изгаряща, а целият град — все по-смахнат. Всички забелязвахме обаче най-вече жегата. Тя беше доказателство, че независимо дали човек целеше коша на игрището, излизаше на среща или лежеше в Здравния център, под всичко това, от мига, в който се събуждахме сутрин, до мига, в който заспивахме, и във всички мигове между тях — нещо беше сбъркано и нямаше да става по-добре. А само по-лошо.
Аз нямах нужда да усещам жегата, за да го осъзнавам. Всички доказателства бяха пред мен, в дома ми — в кухнята ни. Ама бе практически свързана на клетъчно ниво с нашата стара печка и когато нещо се случваше в главата й, то намираше външна изява в това, което приготвяше. Не разбирах какво ставаше с нея, а и тя едва ли щеше да ми каже. Можех само да се опитвам да сглобявам пъзела от малкото следи, които оставяше след себе си, на езика, който говореше най-добре — готвенето.
Следа номер 1: гумено пиле. Гуменото пиле беше изключително полезно за определяне на нейното психическо състояние — като температурата на трупа за определяне на часа на смъртта в криминалните сериали. За Ама, която бе прочута в три окръга със своите пилешки кнедли, да остави пилето да се превърне на гума, означаваше две неща: първо, че е много разсеяна и второ, че е заета. Тя не просто забрави да го извади навреме от фурната. Не, тя нямаше време да се занимава с него и след като го извади оттам. И така пилето стоя прекалено дълго в печката и се препече, а после стоя още по-дълго навън, за да се охлади. Наложи му се да я „чака“ като всички нас. Искаше ми се да знам къде беше и с какво се занимаваше.
Следа номер 2: принципна липса на пай. Паят беше изчезнал, а когато по някаква случайност се окажеше, че има пай на масата, той нямаше нищо общо с прочутите лимонени деликатеси или целувки на Ама. Което означаваше, че тя не говореше с Великите и със сигурност не общуваше с чичо Абнър. Не бях проверявал шкафа с алкохол, но липсата на бутилка „Джак Даниелс“ щеше да потвърди теорията ми за чичо Абнър. Чудех се дали посещението й при бокора имаше нещо общо с това.
Следа номер 3: сладкият студен чай бе непоносимо сладък, което означаваше, че първо, Сестрите се промъкват в кухнята и слагат допълнително захар в каната, както правеха със солта в соса, или второ, Ама бе толкова разсеяна, че не обръщаше внимание колко чаши захар слагаше, или пък трето, нещо не бе наред с мен. Може би и трите причини бяха верни, но бе ясно, че Ама бе намислила нещо и аз щях да разбера какво е то. Дори ако се наложеше да отида при бокора и да го попитам лично.
Да не забравяме и песента. С всеки изминал ден я чувах все по-често, както онези 40 песни, които въртят постоянно по радиото и се забиват в главата ти.
