Стаята сега вече приличаше на дневна. Дейвис се огледа наоколо и се отправи към прозореца. Значи да почака важния адвокат. Хвърли поглед към Гол Авив, към разпръснатите високи сгради, които стърчаха над еднообразните пететажни блокове. Тук източният бряг на Средиземно море се сливаше в стени от стъкло. Някой му беше казал: „Преди Тел Авив беше грозен град. Сега почнаха да строят всичките тези хотели, «хилтъни» и «шератъни», за да закрият морето, и той стана още по-грозен.“ На Дейвис му харесваше Тел Авив. Не знаеше точно защо. Харесваха му хората, особено младите. Искаше му се да се запознае с някои от тукашните войници, да поприказва с тях. Според него точно от такива като тях бе имало нужда във Виетнам. По дяволите, та те бяха професионалисти. И през огън щяха да минат.
— Ето те и теб. Как си, сержант? Какво бих могъл да ти предложа?
Дейвис се обърна към Мел Банди, който тъкмо влизаше през вратата, свързваща двете стаи. Днес изглеждаше по-различно, с розово лице, измит, дойде чак при него, за да се ръкува, като се опита силно да го стисне с дебелата си ръка; миришеше на нещо приятно, целият беше облечен в светлосиньо — светлосиня риза с яка, каквито носеха кинозвездите, светлосини панталони, бял колан и бели мокасини с малки златисти верижки.
— Най-сетне се нанесохме — каза Мел. — Какво да ти налея?
— Една бира, ако може — отвърна Дейвид.
— По дяволите. Само това нямаме. Тали, обади се на „обслужване по стаите“. Поръчай няколко бири за сержанта.
— Не, няма нужда, Ще пия каквото и да е.
Мел отиде до бюрото, което бе превърнал в бар и започна да прехвърля бутилките, а докато се навеждаше, за да извади лед от хладилника, напъхан под бюрото, им предложи цялото величие на дебелия си задник.
— Откъде си, сержант? Долавям някакъв акцент.
Дейвис каза, че е роден в областта Харлан, щата Кентъки, но когато бил на шест години, се преместил. Баща му загинал при злополука във въглищна мина. Бяха се преместили — той, майка му и сестра му, да живеят при леля му, която имала ферма в областта Шелби. Намирала се горе-долу по средата между Лексингтън и Луисвил. Тали и момчето Мати го гледаха и си нямаха представа за какво говори. Ходил една година на училище в Синсинати, но после се записал в пехотата в Луисвил. Боже мой, като се слушаше какво приказва, стори му се толкова скучно. Чувстваше как, докато Мел му подаваше чашата, останалите му се надсмиват.
— Чист стопроцентов бърбън от Кентъки. Какво ще кажеш?
Като че ли кой знае с какво го черпеше, а течността, от която Дейвис отпи, беше с цвят на пикня. Мъжът явно нямаше за цел само да си побъбрят. Той искаше нещо. Питието все пак си го биваше, а всички тези официалности приличаха на нещо като поздрав с бърбън. Адвокатът не предложи нищо за пиене нито на Тали, нито на момчето. Наля уиски на себе си и седна на дивана, като протегна единия си крак. И чорапите му бяха светлосини. Дейвис се отпусна на стола до прозорците. Не бързаше, но ако онзи продължаваше да се мотае, щеше да му каже, че бърза. Беше петък, единайсет и половина, а той трябваше да седи тук с този мъж. Тали беше притихнала в очакване на нещо; момчето се беше свило в стола си, пъхнало десния си юмрук в лявата длан.
Дейвис погледна към Мати и го попита:
— Не искаш ли нещо за пиене?
— Не… нищо — изпъна се непохватно момчето и поклати глава.
Добре, поне беше опитал. Дейвис насочи поглед към светлосиния адвокат.
— Чакаме ли нещо?
— Всъщност, чакаме да се обадят по телефона — отвърна Мел — но първо искам да ти обясня някои неща.
Адвокатът беше в течение на събитията и затова диктуваше положението.
— Аз съм в отпуск — рече Дейвис.
— Значи разполагаме с време. Чудесно.
Дейвис нямаше предвид това.
— Багажът ми е в колата. Приготвил съм се за тръгване. По дяволите, пак не прозвуча както трябва. — Искам да кажа, имам си планове. Заминавам.
— Знам — каза Мел, — искам само да предадеш един пакет.
— Къде?
— Всъщност, точно това чакаме да узнаем. Харесва ли ти питието?
— Бих пийнал още едно.
Мел стана й отиде с чашите до бара.
— Спомняш си, нали, за пакета, за парите. Ти ги предаваше на Тали, нали така? Тя е имала грижата да ги предаде след това където трябва. Досега така е било. Но този път искам ти да ги предадеш. Видя ги вчера, нали? Двеста хиляда долара? За тези пари става въпрос. — Мел говореше, обърнат с гръб към него, като приготвяше питиетата. — Ще ми се обади един човек, мой клиент. Ще ми каже, къде да му ги занесем. Ти отиваш там и му ги даваш. Той пък ми се обажда, за да ми потвърди, че ги е получил. Това е всичко.
Мед издърпа чекмеджето на бюрото и извади една пачка. После отиде при Дейвис и пусна пачката върху коленете му, докато му подаваше питието.
— Хиляда долара Става ли?
Дейвис я взе. Прехвърляше с пръсти стодоларовите банкноти. Видя как Мел, големият дилър, взима и своята чаша с уиски и сяда на дивана.
— Щом работата е толкова проста, защо ще получа хиляда долара? — попита Дейвис.
