Престол и щурм
Лий Бардуго
Превод Анелия Янева
Всички права запазени. Нито книгата като цяло, нито части от нея могат да бъдат възпроизвеждани под каквато и да е форма.
Оригинално заглавие:
Copyright © 2013 by Leigh Bardugo
Карта © 2012 by Keith Thompson
Издава „Егмонт България“
1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9
www.egmontbulgaria.com
Електронно издание, 2014
ISBN 978-954-27-1254-1
На дядо ми:
ГРИША
Воини от Втора армия
Магистри на Малката наука
КОРПОРАЛКИ
(Орденът на Живите и Мъртвите)
Сърцеразбивачи
Лечители
ЕТЕРАЛКИ
(Орденът на Призоваващите)
Вихротворци
Огнетворци
Вълнотворци
МАТЕРИАЛКИ
(Орденът на Фабрикаторите)
Дурасти
Алкемици
Карта
ПРЕДИ
МОМЧЕТО И МОМИЧЕТО открай време си мечтаеха за корабите – отдавна-отдавна, преди още да зърнат Истинското море. Имаше ги само в преданията – вълшебни плавателни съдове с мачти от кедрово дърво и платна с нишки от чисто злато, изтъкани от девичи пръсти. Моряците на борда бяха бели мишоци, които пееха песни и жулеха палубата с розовите си опашки.
„Ферадер“ обаче не беше никакъв вълшебен кораб, а обикновен търговски съд от Керч с напращял от просо и меласа трюм. Целият вонеше на немити тела и суров лук, който според моряците щял да ги опази от скорбута.
Екипажът плюеше през зъби, дърлеше се, ругаеше и играеше хазарт, а залогът беше дажбата ром. Хлябът, който получаваха момчето и момичето, бъкаше от житоядци, а каютата им приличаше на тесен килер, който на всичко отгоре трябваше да делят с още двама пътници и каче осолена треска.
Но те не се оплакваха. Лека-полека привикнаха с биенето на камбаната на всеки кръгъл час, с крясъците на чайките и грубото ломотене на керчаните.
Този кораб беше тяхното царство, а морето – безпределен защитен ров, който държеше враговете им надалече.
Момчето се нагоди към живота по вода със същата лекота, с която приемаше всички други превратности на съдбата. Научи се да връзва здрави моряшки възли и да кърпи платната, а щом раните му заздравяха, даваше вахта наравно с останалите от екипажа. Скоро заряза обувките и без да му мигне окото сновеше босо нагоре-надолу по мачтите. Моряците не можеха да се начудят на усета му да открива делфините и яркоперестите тигрови риби и да предусеща къде точно ще се появи китът, миг преди широкият му шагренов гръб да разцепи вълните. Всички в един глас твърдяха, че биха станали приказно богати, ако имат поне зрънце от неговия късмет.
Момичето обаче ги караше да се чувстват като на тръни. На третия ден в открито море капитанът ù поръча да си стои повече на долната палуба. Оправда се със суеверието на моряците, че жена на борда щяла да им навлече гнева на морските стихии. Това не беше далече от истината, но не беше и лъжа, че екипажът охотно щеше да приеме някоя усмихната ведра девойка, която да ги весели с шеги или да се пробва със сигналната корабна свирка.
Това момиче обаче стоеше като издялан от бяло дърво истукан край палубния парапет, увило плътно триъгълната кърпа около шията и раменете си. То крещеше насън и стряскаше мъжете, задрямали на наблюдателната вишка.
Ето защо момичето по цели дни бродеше из тъмния търбух на кораба. Броеше буретата с меласа и изучаваше морските карти на капитана. Нощем се приютяваше в прегръдките на момчето и двамата стояха заедно на палубата, разпознавайки съзвездията в рояците от звезди по небосвода:
Ловеца, Мъдреца, Тримата глупаци, ярките спици на Чекръка, Южния палат с неговите шест усукани като луковици кубета.
Тя гледаше да го задържи колкото може по-дълго край себе си, разказваше му приказки, разпитваше го. Протакаше, защото знаеше, че щом заспи, ще я споходят сънищата. Понякога ù се присънваха разцепени салове с черни платна и хлъзгави от кръвта палуби; чуваше крясъци на хора в мрака. Но по- страшни бяха кошмарите с бледия принц, който притискаше устни към шията ù, слагаше ръце върху нашийника, стегнал врата ù, и призоваваше нейната сила като експлозия от заслепяваща слънчева светлина.
Всеки път, когато той ù се присънеше, тя се събуждаше цялата разтреперана. Ехото от нейната мощ все още вибрираше в тялото ù и продължаваше да усеща топлината на слънчевите лъчи по кожата си. Тогава момчето я прегръщаше и ù шепнеше приспивно, за да се унесе отново.
– Присъни ти се кошмар – шушнеше той. – Повече няма да се върне. Той обаче не разбираше. Сега сънищата бяха единственият ù шанс да използва силата си, затова жадуваше за тях.
В ДЕНЯ, КОГАТО „Ферадер“ акостира, момчето и момичето стояха рамо до рамо край палубната ограда и наблюдаваха как брегът на Новий Зем приближава.
