Престъпни удоволствия полностью

Анита Блейк, ловецът на вампири 1 - Престъпни удоволствия

Лоръл К. Хамилтън

На Гари У. Хамилтън, моят съпруг, който не обича страховити истории, но все пак прочете тази книга.

БЛАГОДАРНОСТИ:

На Карл Насау и Гари Чеховски, задето ме въведоха в необятния свят на оръжията. Риция Мейнхарт, моят агент, която ми повярва. Дебо-ра Милитело за ентусиазма, надвишаващ многократно задълженията й. М.С.Съмър - нов приятел и ценен критик. Мери-Дейл Еймисън, която има око за дребните подробности, пропускани от нас, останалите. И на всички други от „Алтернативните историци“¹, които се включиха твърде късно, за да критикуват тази книга: Джани Лий Симнър, Марела Сан-дс и Робърт К. Шийф. Благодаря за тортата, Боб. И на всички, които присъстваха на четенето ми на Аркон 14².

Уили Макой си беше боклук и преди да умре. Смъртта му не променяше положението. Седеше срещу мен, издокаран в крещящо карирано спортно яке. Полиестерните му панталони бяха яркозелени. Имаше слабо, триъгълно лице и сресваше назад късата си черна коса. Винаги ми бе напомнял за герой от гангстерски филм. От онези, които продават информация, тичат по задачи и са лесно заменими.

След вампирясването на Уили това за лесната заменяемост вече не важеше, разбира се. Но той все още продаваше информация и търчеше по задачи. Не, смъртта не променя особено нещата. Но за всеки случай избягвах да го гледам право в очите. Имам си твърди правила за взаимоотношенията с вампири. Той беше уличен боклук, но сега вече - немър-тъв уличен боклук. Което, поне за мен, го поставяше в съвсем различна категория.

Климатикът в кабинета ми тихо съскаше. Според шефа ми Бърт бе-бешкосините стени трябваше да действат успокоително, но те придаваха на стаята студено излъчване.

- Нещо против да запаля? - попита Уили.

- Да, против съм - отвърнах аз.

- По дяволите, няма да ми облекчиш работата, нали?

За миг го погледнах открито. Очите му още бяха кафяви. Той забеляза, че го наблюдавам, ето защо сведох поглед към бюрото си.

Уили се засмя - по-скоро хриплив кикот. Смехът му не се беше променил.

- Леле, харесва ми. Страхуваш се от мен!

- Не се боя, просто съм предпазлива.

- Не е нужно да си признаваш. Подушвам страха ти, все едно нещо ме докосва по лицето... по ума. Боиш се от мен, защото съм вампир.

Свих рамене - какво можех да кажа? Как да излъжеш някой, който надушва страха ти?

- Защо си дошъл, Уили?

-Леле, ще ми се да имах цигарка... - ъгълчетата на устата му започнаха да треперят.

- Не знаех, че и вампирите ги хващат нервни тикове.

Той вдигна ръка и почти докосна лицето си. Усмихна се и оголи кучешките си зъби.

- Някои неща не се променят!

Исках да го попитам какво точно се променя. Какво е да си мъртъв? Знам се и с други вампири, но Уили беше първият, когото съм познавала и преди, и след смъртта. Много странно усещане.

- Какво искаш?

- Хей, дошъл съм да ти дам пари. Да ти стана клиент!

Вдигнах поглед към него, избягвайки очите му. Лампите над нас хвърляха отблясъци по иглата на вратовръзката му. Истинско злато. Приживе Уили не бе притежавал подобно нещо. Справяше се чудесно, като за мъртвец.

- Изкарвам си хляба като вдигам мъртвите от гроба, нищо лично. За какво му е на вампира съживено зомби?

Той поклати глава - две бързи трепвания в двете посоки.

- Не, не става дума за вуду. Искам да те наема да разследваш няколко убийства.

- Не съм частен детектив.

- Да, но имаш такъв на договор в екипа си.

Кимнах:

- Можеше да наемеш направо госпожица Симс. Няма нужда да минаваш през мен за нещо такова.

Отново същото конвулсивно поклащане на главата.

- Да, ама тя не познава вампирите по твоя начин.

Въздъхнах:

- Хайде, стига сме обикаляли около темата, а, Уили? Трябва да излизам - погледнах стенния часовник - след петнайсет минути. Не искам да оставям клиентката да ме чака самичка на гробището. Хората се изнервят...

Той се засмя. Неприятният му хилеж ме успокои при все кучешките зъби. Вампирите трябва да имат пищен, мелодичен смях, нали така?

- Обзалагам се, че се нервират. Главата си залагам! - Веселието му внезапно изчезна, сякаш го бе избърсал от лицето си като грим.

Гюллето на страха тупна в ямата на стомаха ми. Вампирите променят настроенията си като прещракване на шалтер. Ако той умееше това, какво друго би могъл да прави?

- Нали знаеш за вампирите, дето ги попиляват в Квартала?

Уили го зададе като въпрос, ето защо му отговорих:

- Запозната съм със случая.

В новия район на вампирските клубове бяха заклани четири вампира. Сърцата им бяха изтръгнати, а главите - отрязани.

- Все още ли работиш с ченгетата?

- Все още съм на договор с новия отдел, да.

Той се засмя отново:

- Да, Отряда на привиденията. С нисък бюджет и недостатъчно хора, точно така.

- Според мен описа повечето полицейски отдели в този град.

- Може би, но и ченгетата са същите като теб, Анита. Един умрял вампир повече - какво толкова! Новите закони не променят положението.