Принцът на тръните полностью

Марк Лорънс е учен, който работи върху изкуствения интелект. Има двойно гражданство — британско и американско, има и високо ниво на достъп до секретна информация както в Щатите, така и във Великобритания. Достатъчно квалифициран е да каже: „Това не е висша математика… о, момент, всъщност е точно това“.

Признателен съм на Хелън Мазаракис и Шарън Мак за помощта и съдействието.

Гарваните! Вездесъщи бяха. Кацаха по стрехите на църквата още преди ранените да издъхнат. Дори преди Райк да е приключил с отстраняването на пръсти от ръце и на пръстени от пръсти. Облегнах се на бесилката и кимнах на гарваните — бяха десетина в черна редица, наблюдаваха зорко с мъдри очи.

Градският площад беше почервенял. Кръв имаше в канавките, по каменната настилка, във фонтана. Труповете позираха по характерния за трупове начин. Някои изглеждаха комично, протегнали отрязани пръсти към небето, други излъчваха покой, свити на топка около раните си. Онези, които още не бяха умрели, притесняваха пълчищата мухи с предсмъртните си гърчове. Бръмчащият антураж издаваше всички — и умиращите, и хитреците, които се надяваха да минат за умрели.

— Вода! Вода!

Умиращите все вода искат. Странно, но и аз ожаднявам от убийствата.

А това тук беше Мабертон. Двеста мъртви селяндури с все брадвите, косите и другия селскостопански инвентар. Предупредил ги бях, че с това си изкарваме прехраната. Казал го бях на водача им, Бовид Тор. Дадох им шанс да се откажат, винаги го правя. Но не. Те искаха кръв и смърт. Получиха ги.

Войната, приятели мои, е красиво нещо. Само победените твърдят обратното. Ако сега, да речем, си направя труда да ида при стария Бовид, който седи облегнат на фонтана и стиска червата си в шепи, той навярно би изказал противното мнение. Вижте обаче докъде го доведе несъгласието с мен.

— Селяндури смотани, бедняци, да ги… — Райк метна шепа пръсти в разпорения корем на Бовид. После дойде да ми покаже плячката, сякаш вината е моя. — Гледай бе! Един златен пръстен. Един! Цяло село и само един златен пръстен, да го… Иде ми да ги съживя някак тия копелета, та пак да ги накълцам. Да ги таковам в тъпанарите, в тъпото им тресавище да ги таковам.

Съвсем в негов стил — Райк беше гадно копеле, че и алчно при това. Изгледах го твърдо и предупредително.

— Успокой се, брат Райк. Мабертон има и друго богатство.

Псувните му отнемаха от магията на мизансцена, а и с Райк трябваше да се внимава. След битка той винаги беше на ръба, жаден за още. Дадох му да разбере, с поглед, че ще има „още“. Повече, отколкото дори той може да поеме. Райк изсумтя и прибра окървавения пръстен в джоба си, а ножа — в канията.

Макин се приближи, прегърна ни през раменете и металните му ръкавици изстъргаха по металните ни нараменници. Макин умееше да изглажда конфликти.

— Брат Йорг е прав, Малчо Райчо. Тепърва ще търсим голямото съкровище. — Обичаше да му вика „Малчо Райчо“, понеже Райк беше с една глава по-висок и два пъти по-широк от всички в бандата. Макин вечно си правеше шеги. Дори жертвите си развличаше с вицове, преди да ги убие. Обичаше хората да умират с усмивка на уста.

— Какво съкровище? — попита намусено Райк.

— Какво върви с фермерите, Малчо Райчо? — Макин вдигна окуражително вежди.

Райк си вдигна забралото и ни удостои с частичен изглед към грозната си мутра. Добре де, по-скоро свирепа, отколкото грозна. Ако питате мен, в неговия случай белезите се явяваха подобрение.

— Крави?

Макин издаде устни. Устните му открай време ме бодяха в очите и в естетическото чувство — бяха прекалено дебели и месести, — но му прощавах този недостатък заради шегите и умението му да върти млатилото.

— Е, кравите ги оставям на теб, Малчо Райчо. Лично аз смятам да си потърся някоя фермерска щерка, преди другите пичове да са ги употребили по предназначение до последната.

Тръгнаха си, Райк се давеше с характерния си смях — хър, хър, хър, — все едно в гърлото му е заседнала рибешка кост и се мъчи да я изкашля.

Насилиха вратата на къщата срещу църквата. Къщата беше на Бовид, много хубава, с висок покрив и малка цветна градинка отпред. Бовид ги следеше с поглед, но не можа да обърне глава.

Аз пък се загледах отново в гарваните. После сведох поглед към Гемт и неговия малоумен брат Маикал, които събираха главите. Маикал тикаше ръчната количка, Гемт действаше с брадвата. Красиво нещо, казвам ви. На гледане поне. Признавам, че войната мирише лошо. Но като опожарим селото, вонята ще се изгуби в аромата на горящо дърво. Златни пръстени? Притрябвали са ми. На мен и тази плата ми стига.

— Момче! — извика Бовид. Гласът му беше слаб, кух някак.

Отидох при него и се опрях на меча си. Краката и ръцете ми изведнъж натежаха от умора.

— Бърже си казвай репликата, селяко, че брат Гемт иде с брадвата. Клъц и чао.