Пазачът в „Сейнт Марк“ тъкмо бе изчистил десетсантиметровия сняг от тротоарите, когато се появи човекът с бастуна. Слънцето бе изгряло, но вятърът виеше; температурата не мърдаше от нулата. Човекът беше облечен само с тънък работен гащеризон, стара лятна риза, нечии чужди туристически обувки и тънко яке, което нямаше никакъв шанс срещу студа. Но той не изглеждаше нито притеснен, нито забързан. Крачеше, накуцвайки, поприведен наляво, към бастуна. Бавно мина по тротоара край църквата и спря пред една странична врата с тъмночервен надпис „Управа“. Не почука, а вратата не беше заключена. Прекрачи вътре точно когато поредният порив на вятъра го блъсна в гърба.
Озова се в прашна, претъпкана с вехтории приемна, точно каквато можеше да се очаква в една стара църква. Табелката върху бюрото в средата обявяваше присъствието на Шарлот Джънгър, а самата Шарлот седеше точно зад името си.
— Добро утро — каза с усмивка тя.
— Добро утро — отвърна той. Помълча и накрая рече: — Навън е много студено.
— Студеничко е — съгласи се тя и му хвърли бърз изпитателен поглед. Човекът нямаше нито палто, нито шапка и ръкавици, което беше проблем.
— Предполагам, че вие сте мисис Джънгър — каза той, гледайки табелката.
— Не, тя отсъства днес. Болна е от грип. Аз съм Дейна Шрьодер, съпругата на свещеника, просто я замествам. С какво можем да ви помогнем?
В приемната имаше един свободен стол и човекът го погледна с надежда.
— Може ли?
— Разбира се — каза тя.
Той седна внимателно, сякаш трябваше да обмисля всяко движение.
— Тук ли е свещеникът? — попита и погледна голямата затворена врата отляво.
— Да, но при него има хора. С какво можем да ви помогнем?
Беше дребничка, с хубав бюст под изопнатия пуловер. Бюрото я закриваше от кръста надолу. Той винаги бе предпочитал дребните жени. Симпатично лице, големи сини очи, високи скули, приятно и мило момиче — идеална съпруга за свещеник.
Много отдавна не беше докосвал жена.
— Трябва да се срещна с отец Шрьодер — каза той и умолително прилепи длани. — Вчера бях в църквата, слушах проповедта му и… се нуждая от напътствие.
— Днес е твърде зает — каза тя с усмивка. Имаше прекрасни зъби.
— Нещата са много спешни — настоя той.
Дейна бе живяла с Кийт Шрьодер достатъчно дълго, за да знае, че никой не бива да бъде отпращан от неговата приемна, независимо дали има уговорена среща, или не. Освен това беше студено понеделнишко утро, а Кийт всъщност нямаше чак толкова много работа. Няколко телефонни разговора, една среща с двама млади, които се канеха да отменят венчавката си (в момента бяха при него) и после обичайните посещения в болниците. Тя огледа бюрото, откри простичкия въпросник, който търсеше, и каза:
— Добре, ще запиша някои основни данни и ще видим какво можем да направим.
Химикалката вече беше в ръката й.
— Благодаря — каза той и се поклони леко.
— Име?
— Травис Бойет. — По навик той продиктува името си буква по буква. — Роден на десети октомври шейсет и трета година в Джоплин, Мисури. На четирийсет и четири години. Разведен, без деца. Без адрес. Без месторабота. Без перспективи.
Дейна попиваше всичко това, докато химикалката й трескаво търсеше съответните квадратчета за запълване. Отговорите му повдигаха много повече въпроси, отколкото бе предвидено да поеме малкият формуляр.
— Добре, относно адреса — каза тя, продължавайки да пише. — Къде живеете сега?
— Сега принадлежа на Канзаското управление на затворите. Зачислен съм към временен дом за адаптация на Седемнайсета улица, на няколко преки от тук. В момента тече изпитателният ми срок, или „реинтеграцията“, както обичат да казват. Няколко месеца в дома тук, в Топика, после съм волна птица — предсрочно освободен.
Химикалката спря, но Дейна продължи да я гледа. Изведнъж бе загубила интерес. Не й се искаше да разпитва повече. Но след като бе започнала, се чувстваше длъжна да продължи. Какво друго можеха да правят, докато дойде свещеникът?
— Искате ли кафе? — попита тя, сигурна, че въпросът е безобиден.
Мълчанието се проточи, сякаш човекът не можеше да вземе решение.
— Да, благодаря. Черно, с малко захар.
Дейна изтича навън да донесе кафе. Той се загледа след нея, отбелязвайки всяка подробност: заобленото дупе под всекидневните панталони, стройните крака, атлетичните рамене, дори косата, вързана на опашка. Метър и петдесет и осем, може би метър и шейсет, не повече от петдесет килограма.
Тя се позабави, а когато се върна, Травис Бойет седеше точно където го бе оставила, с все тъй събрани върху коленете ръце; пръстите на дясната ръка лекичко потупваха тези на лявата. Черният бастун лежеше на бедрата му, а унесеният му поглед се взираше невиждащо в отсрещната стена. Главата му беше гладко избръсната, дребна, идеално кръгла и лъскава и докато му подаваше чашата кафе, на Дейна й хрумна нелепият въпрос дали е оплешивял рано, или предпочита скинарската външност. По лявата страна на шията му пълзеше зловеща татуировка.
Той пое кафето и благодари. Тя се върна на мястото си и бюрото отново ги раздели.
