Клавишите защракаха бързо. Влязох в спалнята, за да си разопаковам багажа и да помисля. Нуждаех се от кола и се зачудих дали да взема под наем. Трябваше да сменя и дрехите си, но не знаех какво да облека. Осъзнах, че се тревожа от това как ще съм облечена, когато се видя с Уесли, и се ядосах на себе си. Срещата с него ме плашеше все повече, а времето неумолимо течеше.
Марино ни взе точно навреме. Беше намерил някъде отворена автомивка, а и бе напълнил резервоара. Потеглихме на изток по авеню «Монюмънт» в квартал «Фан», където луксозни къщи украсяваха улиците, а старите къщи бяха пълни със студенти. При статуята на Робърт Е. Лий Марино зави към улица «Грейс», където Тед Едингс бе живял в бяла къща в испански стил, над чиято дървена порта се вееше коледно знаме. Яркожълти полицейски ленти се простираха от единия до другия край в зловеща пародия на коледна украса, а черните им букви предупреждаваха любопитните, че нямат право да влизат.
— При тези обстоятелства, не исках никой да влиза, а не знам кой още има ключ от къщата му — обясни Марино, докато отключваше предната врата. — Нямаме никаква нужда от някой любопитен хазаин, решил да провери шибания си имот.
Не видях и следа от Уесли и реших, че той няма да се появи, но в същия момент чух гърленото ръмжене на сивото му БМВ. Той паркира на улицата и загаси двигателя.
— Док, аз ще го изчакам, а ти, ако искаш, влизай — предложи Марино.
— Трябва да поговоря с него — каза Луси и тръгна надолу по стълбите, докато аз слагах памучни ръкавици.
— Ще бъда вътре — казах, като че ли Уесли бе абсолютно непознат за мен човек.
Влязох в антрето на Едингс и се огледах. Присъствието му се долавяше във всичко наоколо. Усетих педантичността му в семплата мебелировка, индианските килими и излъсканите подове и топлината му в слънчевите жълти стени, по които висяха ярки картини. Тънък слой прах покриваше мебелите с изключение на местата, където полицаите бяха отваряли чекмеджета или шкафове. Бегониите, фикусът, пълзящите смокини и циклами като че ли тъгуваха за смъртта на господаря си, и аз се огледах, търсейки нещо за поливане. Намерих лейка в помещението за пране, напълних я с вода и започнах да поливам растенията, защото не виждах смисъл да ги оставя да умрат. Не чух влизането на Бентън Уесли.
— Кей — произнесе той тихо зад гърба ми. Обърнах се и той забеляза тъгата ми, която не беше предназначена за него.
— Какво правиш? — учудено запита той.
— Точно това, което виждаш.
Уесли замълча и прикова очи в мен.
— Познавах го, познавах Тед — казах. — Не много добре. Но всички от персонала ми го харесваха. Интервюира ме няколко пъти и уважавах… ами… — прекъснах, забравила мисълта си.
Бентън беше доста слаб, което правеше чертите му да изглеждат още по-остри, а косата му напълно бе побеляла, макар да не беше много по-възрастен от мен. Изглеждаше уморен, но всички, които познавах, изглеждаха уморени. Нямаше обаче нещастен вид. Не изглеждаше тъжен от мисълта, че е разделен от жена си или от мен.
— Пит ми разказа за колите ви — каза той.
— Направо невероятно — отговорих, докато поливах.
— И за детектива. Как му беше името? Роше? Бездруго ще трябва да си поговоря с шефа му. Ще проведем един нормален разговор по телефона, а преди да затворя, ще му подхвърля нещичко.
— Не е нужно да го правиш.
— Нямам нищо против.
— Предпочитам да не го правиш.
— Добре. — Той повдигна ръце в знак, че се предава, и се огледа из стаята. — Имал е пари и често е отсъствал от дома си — прецени Уесли.
— Някой се е грижил за цветята му — добавих.
— Колко често?
— За нецъфтящите — поне веднъж седмично, а за останалите — всеки втори ден. Зависи колко топло става тук.
— Значи тези не са поливани от седмица?
— Или по-дълго — отговорих.
Луси и Марино вече бяха влезли в къщата и стояха в коридора.
— Искам да проверя кухнята — казах и оставих лейката.
— Добра идея.
Кухнята беше малка и изглеждаше така, като че ли не е била подновявана от шейсетте години насам. В шкафовете намерих стари тенджери и дузини консерви с риба тон и супа. Имаше и доста солети и чипс. В хладилника на Едингс преобладаваше бирата, но най-вече ме заинтересува бутилката шампанско «Луи Родрер Кристал», украсена с голяма червена панделка.
— Намери ли нещо? — запита Уесли, който оглеждаше под мивката.
— Може би — отговорих, все още вторачена в хладилника. — От това тук джобът ти ще олекне поне със сто и петдесет долара, ако го поръчаш в ресторант. А ако го купиш от магазина, няма да е по-малко от сто и двайсет.
— Знаем ли колко е получавал Едингс?
— Не. Но подозирам, че не е било особено много.
— В този шкаф има много бои за обувки и препарати за чистене, но почти нищо друго — съобщи ми Уесли и се изправи.
Завъртях бутилката шампанско и прочетох етикета.
— Сто и тридесет долара, но не е купено оттук. Доколкото знам, в Ричмънд няма магазин за вино, наречен «Търговецът на вино».
— Може да е подарък. Това обяснява и панделката.
— Във Вашингтон има ли такъв магазин?
— Не знам. Не съм купувал наскоро вино във Вашингтон — отговори той.
