Паркирах колата си, както ми бе наредено, и тръгнах бързо към тях. Всички ме гледаха втренчено. Бях оставила лекарската чанта и водолазния екип в колата и сега бях просто жена на средна възраст, обута в туристически обувки, вълнен панталон и светлозелено войнишко яке. В момента, когато стъпих на кея, изискан, посивял мъж в униформа ме пресрещна, като че ли бях влязла без разрешение. Той застана пред мен, без да се усмихне.
— Мога ли да ви помогна? — запита той с тон, който сякаш казваше: «Спри!»
Вятърът разроши косата и зачерви бузите му. Отново обясних коя съм.
— А, добре.
Определено звучеше така, като че ли не мисли това, което казва.
— Аз съм капитан Грийн от Следствената служба на военноморските сили. Наистина трябва да се заемем с това. Слушай — заговори той на някого, като ми обърна гръб, — трябва да разкараме тези…
— Извинете. Значи вие сте от ССВС? — прекъснах го, защото възнамерявах да изясня всичко още сега. — Доколкото знам, този док не принадлежи на армията. А ако е неин, то аз не би трябвало да съм тук. Случаят трябва да си е ваш, а тялото да се аутопсира от военни патолози.
— Госпожо — отвърна той, като че ли бях изчерпила търпението му. — Този док принадлежи на цивилен предприемач. Следователно той не е военна собственост. Но ние имаме очевиден интерес, защото, изглежда, някой се е гмуркал без разрешение около нашите кораби.
— Имате ли представа защо някой би извършил подобно нещо? — запитах, като се огледах наоколо.
— Някои търсачи на съкровища смятат, че ще намерят топове, стари корабни камбани и какво ли не тук.
Стояхме между товарния кораб «Ел Пасо» и подводницата «Експлойтър», и двете неподвижни и ръждясващи в реката. Водата приличаше на капучино и осъзнах, че видимостта щеше да е по-лоша от това, което очаквах. Близо до подводницата имаше водолазна платформа, но не видях и следа от жертвата или спасителите и полицаите, които би трябвало да работят върху смъртта й. Запитах Грийн за това, докато вятърът, който духаше откъм водата, смразяваше лицето ми, но неговият отговор бе отново да ми обърне гръб.
— Слушай, не мога да седя тук цял ден и да чакам Стю — каза той на мъж, облечен в гащеризон и мърляво скиорско яке.
— Можем да довлечем тук задника на Бо, капитане — отговори мъжът.
— По никакъв начин — възпротиви се Грийн, който очевидно познаваше добре работниците от дока. — Няма смисъл да го викаме.
— По дяволите — каза друг мъж с дълга, сплъстена брада. — Всички знаем, че толкова късно сутринта няма да е трезвен.
— На това му се вика «Присмял се хърбел на щърбел» — каза Грийн и всички се засмяха.
Брадатият имаше лице като суров хамбургер. Той ме погледна хитро, докато палеше цигара, като я заслоняваше от вятъра с голите си, загрубели ръце.
— Не съм пил нищичко от вчера. Дори вода — закле се той, а приятелите му отново се захилиха. — По дяволите, студено е като гърдата на вещица — сви се той. — Трябваше да облека по-дебело палто.
— Абе студено му е на оня там долу — обади се друг работник, чието чене тракаше, докато говореше за мъртвия водолаз. — На онова момче наистина му е студено.
— Той вече не усеща студа.
Успях да потисна нарастващото си раздразнение и се обърнах към Грийн:
— Знам, че нямате търпение да започнете, а и аз също. Но не виждам никакви полицаи и хора от спасителната служба. Не видях лодката, нито района, където се намира тялото.
Почувствах дузина погледи върху себе си и огледах обветрените лица на хората, които приличаха на малка банда пирати, облечени в модерни дрехи. Не бях поканена в тайния им клуб и това ми напомни за миналото, когато подобна грубост и отблъскване ме караха да плача.
Най-после Грийн отговори:
— Полицаите са вътре и говорят по телефона. В главната сграда, онази с голямата котва отпред. Водолазите вероятно също са вътре, за да се стоплят. Спасителният отряд е на площадката от другата страна на реката, където ви чакат. Може да ви заинтересува това, че на същата площадка полицаите намериха пикап и ремарке, които вероятно са принадлежели на починалия. Последвайте ме — каза той и тръгна. — Ще ви покажа мястото, което ви интересува. Разбрах, че възнамерявате да влезете във водата с другите водолази.
— Точно така — отговорих и тръгнах с него по кея.
— Въобще не разбирам какво очаквате да видите.
— Отдавна се научих да не очаквам нищо, капитан Грийн.
Минахме покрай стари кораби и забелязах много метални тръби, които излизаха от тях и влизаха във водата.
— Какво е това? — попитах.
— КП — катодни предпазители — отговори той. — Заредени с електричество, за да намалят корозията.
— Надявам се, че са изключени.
— Електротехникът е на път насам. Ще изключи целия док.
— Значи гмуркачът може да се е натъкнал на КП. Вероятно не е лесно да ги видиш.
— Няма значение. Токът е много слаб — каза той, като че ли всеки би трябвало да знае това. — Все едно да те удари ток от деветволтова батерия. КП не го е убило. Можете да изключите това от списъка си.
