— По-добре се надявай, че ще успеем някак си да платим за това. За да се напълнят отново резервоарите с халон, са нужни няколко хиляди долара. Това е мисълта, която трябва да те държи будна нощем.
Второто ниво на паркинга бе претъпкано със стотиците държавни служители, получили неочаквана почивка. Обикновено фалшивите аларми и тренировките ставаха повод за веселба и хората бяха в добро настроение, стига времето да беше хубаво. Но днес никой не се забавляваше. Беше студено и мрачно. Директорът тръгна забързано към един от хората си, а аз се огледах наоколо. Тъкмо бях забелязала хората си, когато усетих нечия ръка на рамото си.
— Какво, за бога, ти става? — попита Марино, когато подскочих. — Да не би да страдаш от посттравматичен стрес?
— Сигурно — отговорих. — Беше ли в сградата?
— Не, но бях наблизо. Чух за алармата по радиото и реших да проверя какво става.
Той повдигна полицейския колан с цялото му тежко оборудване и огледа тълпата.
— Имаш ли нещо против да ми обясниш какво, по дяволите, се е случило? Да не би най-после да е станала експлозия?
— Не знам какво точно става. Казаха ми, че някой се е пошегувал с фалшива тревога, а алармата е включила противопожарната система в сградата. А ти защо си тук?
— Филдинг е ей там — кимна Марино. — И Роуз. Всички са заедно. Изглеждаш страхотно намръзнала.
— Така си е. Значи случайно си бил в района? — запитах, защото усетих нежеланието му да отговори на въпросите ми и разбрах, че има нещо.
— Чух проклетата аларма чак на улица «Броуд» — каза той.
Внезапно ужасният шум на отсрещната страна на улицата спря. Пристъпих към перилата и погледнах натам. Тревожех се най-вече за това, което щяхме да намерим, когато ни позволят да се върнем в сградата. Пожарникарските коли бръмчаха по улицата, а самите пожарникари, издокарани в предпазните си облекла, влизаха в службата ми през различни входове.
— Когато видях какво става — продължи Марино, — се сетих, че ти ще си тук. Затова реших да се отбия да те видя.
— Правилно си се сетил — казах и забелязах, че ноктите ми посиняват. — Научи ли нещо за четиридесет и пет калибровата гилза в случая на Хенрико? Онази, която вероятно е била изстреляна от същия «Зиг» Р–220, убил Дани? — попитах, все още облегната на бетонната стена и загледана към града.
— Какво те кара да мислиш, че мога да открия нещо толкова бързо?
— Всички се страхуват от теб.
— Е, така и трябва да бъде.
Марино пристъпи по-близо до мен. Облегна се на стената, но в другата посока, защото не обичаше да стои с гръб към хората, макар това да нямаше нищо общо с маниерите му. Повдигна колана си отново и скръсти ръце на гърдите си. Избягваше погледа ми и разбрах, че е ядосан.
— На десети декември — започна той — в Хенрико спрели шофьор нарушител. Когато полицаят доближил колата, онзи изскочил от нея и побягнал. Полицаят се затичал след него. Станало през нощта — поясни той и извади цигарите си. — Преследването продължило в града и в крайна сметка приключило в «Уиткомб Корт».
Марино щракна запалката си и продължи:
— Никой не е абсолютно сигурен какво е станало, но по някое време полицаят очевидно е изгубил оръжието си.
Бяха ми нужни няколко секунди, за да си спомня, че преди няколко години полицейският участък в Хенрико смени деветмилиметровите си пистолети със «Зиг» Р–220.
— И това ли е пистолетът, за който говорим? — запитах притеснено.
— Да — отговори Марино и издуха дима. — В Хенрико имат следната практика: всеки пищов се вкарва в «Дръгфайър», в случай че стане нещо подобно.
— Не го знаех.
— Така е. Ченгетата също губят оръжията си или им ги крадат, както и на всеки друг. Затова не е лошо да ги проследиш? След като вече са изчезнали, защото могат да бъдат използвани при извършване на някое престъпление.
— Значи пистолетът, убил Дани, е изгубеният от полицая от Хенрико? — запитах, за да се уверя.
— Така изглежда.
— Бил е загубен преди цял месец — продължих. — А сега е използван при убийство. С него са застреляли Дани.
Марино се обърна към мен и изтърси пепелта от цигарата си.
— Поне не ти си била в колата пред кафе «Хил».
Нямаше какво да кажа.
— Тази част на града не е далеч от «Уиткомб Корт» и другите кофти квартали — каза той. — Може все пак да става дума и за кражба на кола.
— Не — отвърнах категорично, защото не бях съгласна с това. — Колата ми не изчезна.
— Възможно е да е станало нещо, което да е накарало мръсника да си промени решението.
Не отговорих.
— Може някой от съседите да е светнал лампата си. Да е чул виене на сирена отнякъде. Или нечия аларма да се е обадила. Може да се е стреснал, след като е застрелял Дани, и да не е довършил започнатото.
— Не е трябвало да го убива. Можеше да открадне мерцедеса ми още докато е бил паркиран пред кафенето. Защо ще взима Дани със себе си и ще го води в гората? — Гласът ми се повиши. — Защо ще правиш всичко това за кола, която накрая не взимаш?
— Всичко става — повтори Марино. — Не знам.
— Ами сервизът във Вирджиния Бийч? — попитах. — Някой провери ли при тях?
— Дани взел колата към три и половина. Точно времето, когато са ти казали, че ще бъде готова.
