Настроението ми се развали, защото по гласа на Луси не личеше да ми се радва.
— Изчакай една секунда. Идвам.
Вратата се отвори.
— Здрасти — каза Луси и ме въведе вътре.
— Надявам се, не съм те събудила — казах и й подадох вестника.
— О, Т. С. получава това — отвърна тя.
Очевидно имаше предвид приятелката си, на която в действителност принадлежеше стаята.
— Тя забрави да отмени абонамента си, преди да замине за Германия. Аз никога не успявам да го прочета.
Влязох в апартамента, който не беше много по-различен от мястото, където бях посещавала племенницата си миналата година. Пространството беше малко, с легло и мивка вътре и претъпкани с книги шкафове. Дъсченият под не беше постлан, а по белите стени нямаше никакви картини с изключение на един плакат на Антъни Хопкинс. Техническите занимания на Луси бяха заели масите, бюрото и дори няколко стола. Другото оборудване — факса и нещо, което приличаше на робот — беше сложено направо на пода.
Бяха инсталирани допълнителни телефонни линии, свързани с модеми, които проблясваха със зелена светлина. Но не останах с впечатлението, че племенницата ми живее тук сама, защото на мивката имаше две четки за зъби и разтвор за контактни лещи, каквито тя не носеше. И двете страни на голямото легло бяха разхвърляни, а върху него лежеше куфар, който също ми бе непознат.
— Заповядай — каза Луси, като вдигна принтера от стола и го премести по-близо до огъня. — Съжалявам, че е такава лудница.
Луси беше облечена в яркооранжев пуловер с емблемата на университета и джинси. Косата й беше мокра.
— Мога да затопля малко вода — добави тя разсеяно.
— Ако предлагаш чай, ще го приема с удоволствие — отвърнах.
Наблюдавах я внимателно, докато пълнеше чайника с вода и го включваше. Наблизо, върху нощното шкафче, лежаха документите й от ФБР, ключове за кола и пистолет. Забелязах папки и страници, изписани с бележки, и непознати дрехи, закачени в гардероба.
— Разкажи ми за Т. С. — казах. Луси отвори кутията с чая.
— Учи немски. Ще прекара следващите шест седмици в Мюнхен и затова каза, че мога да живея тук.
— Много любезно от нейна страна. Искаш ли да ти помогна да опаковаме нещата й и да освободим място за твоите?
— Няма нужда да вършиш нищо тук. Погледнах към прозореца, защото чух, че идва някой.
— Още ли пиеш черен чай? — запита Луси.
Огънят пламтеше жизнерадостно, дървата пращяха, а аз не се изненадах, когато вратата се отвори и влезе една жена. Но не очаквах да видя Джанет, а и тя не бе предполагала, че ще ме види.
— Доктор Скарпета — каза тя изненадано и погледна към Луси. — Чудесно е, че се отбихте да ни видите.
Джанет носеше принадлежностите си за баня, а над мократа си, дълга до раменете коса бе нахлупила бейзболна шапка. Облечена в анцуг и маратонки, тя имаше красив и здрав вид и също като Луси изглеждаше по-млада, вероятно защото отново се намираше в университета.
— Ела при нас — каза й Луси и ми подаде чашата с чай.
— Ходихме да тичаме — усмихна ми се Джанет, която все още бе леко нервна в мое присъствие. — Съжалявам, че косата ми е в такъв вид. Е, какво ви води тук? — запита тя и си придърпа стол.
— Нуждая се от помощ за един случай — казах. — И вие ли посещавате онзи курс по виртуална реалност?
— Да — отговори Джанет. — Ние с Луси сме тук заедно. Както сигурно знаете, миналата година ме прехвърлиха в офиса във Вашингтон.
— Да, Луси ми спомена за това.
— Възложиха ми да работя върху интелигентни престъпления — продължи тя. — Най-вече свързаните с нарушения с ПИБ.
— Което е? — попитах.
Луси отговори вместо нея:
— Проникване в информационни бази. Ние имаме единствената група в страната, чиито експерти могат да се справят с тези случаи.
— Значи Бюрото ви е изпратило тук на стаж заради групата — опитах се да разбера. — Но май не мога да разбера какво общо има виртуалната реалност с хакерите, проникващи в големи информационни бази — добавих.
Джанет замълча, свали кепето и среса косата си, загледана в огъня. Усещах, че се чувства неудобно, и се зачудих дали смущението й се дължи на случилото се в Аспен по време на празниците. Племенницата ми се премести до огъня и седна с лице към мен.
— Не сме тук на стаж, лельо Кей — сериозно каза тя. — Така трябва да изглежда в очите на хората. Ще ти разкажа всичко, макар да не трябва да го правя, но вече е късно за повече лъжи.
— Няма нужда да ми казваш — прекъснах я. — Разбирам.
— Не — напрегнато ме изгледа тя. — Искам да разбереш какво става. Ще ти предам историята накратко. Миналата есен Областното електроснабдяване започнало да си има проблеми с някакъв хакер, който започнал да прониква в компютърната им система. Правел го доста често — понякога по три-четири пъти на ден. Не постигнали успех в установяване на самоличността му, докато той не оставил следи в контролния дневник, след като изпечатал някаква информация за сметките на клиентите им.
Тогава ни се обадиха и ние успяхме да проследим натрапника до университета.
— Значи още не сте го хванали — казах.
