— Дано не се налага — отвърна Олсън, който знаеше, че ако някъде в Англия или Европа стане ядрена катастрофа, щяха да ме викнат, за да помагам в справянето с хиляди мъртъвци.
— Чудех се дали ще можеш ясно да й обясниш тревогите ни — продължи Уесли.
— Ами ето това е очевидното — обърна се Олсън към мен. — Около една трета от електричеството в Англия се произвежда с ядрена енергия. Тревожим се от подобен терористичен удар, защото не знаем дали вече не е планиран от същите хора.
— Но корените на «Новите ционисти» са във Вирджиния — възразих. — Да не би да смятате, че имат международни връзки?
— Те не са движещата сила в този случай — отговори той. — Не са хората, които искат плутоний.
— Кой тогава го иска? — запитах.
— Либия.
— Мисля, че това отдавна се знае.
— Да, но сега става — намеси се Уесли. — Става в Олд Пойнт.
— Както без съмнение знаете — продължи Олсън, — Кадафи иска ядрени оръжия от дълго време, но всичките му опити бяха провалени. Изглежда, най-после е открил някакъв начин. Намерил е «Новите ционисти» във Вирджиния, а със сигурност и тук има екстремистки групи, които може да използва. Ние имаме и много араби.
— Откъде знаете, че става дума за Либия? — попитах.
Уесли отговори:
— Прегледахме телефонните записи на Джоуъл Хенд. Те включват много обаждания, най-вече до Триполи и Бенгази, направени през последните две години.
— Но не знаете дали Кадафи опитва нещо и тук, в Лондон.
— Страхуваме се от това, че можем да бъдем твърде уязвими. Лондон е отправната точка за Европа, САЩ и Близкия изток. Огромен финансов център. А фактът, че Либия краде огън от САЩ, не означава, че самите Щати са целта.
— Огън? — запитах.
— Като в мита за Прометей. «Огън» е нашият код за плутоний.
— Разбирам — кимнах. — Това, което казвате, е логично. Как мога да ви помогна?
— Ами налага се да изследваме мозъка на тази история. Заради това, което става сега и може да стане и по-късно — отговори Олсън. — Трябва да разберем как разсъждават терористите, а това очевидно е работа на Уесли. Вашата е да се сдобиете с информация. Доколкото разбрах, тук живее ваш колега, който може да се окаже полезен.
— Можем само да се надяваме на това — казах. — Но все пак възнамерявам да поговоря с него.
— Какво ще кажеш за безопасността? — запита Уесли. — Не трябва ли да й назначим телохранител?
Олсън ме изгледа любопитно, преценявайки силата ми, като че ли бях някакъв предмет или боксьор, който щеше да се качи на ринга.
— Не — отговори той. — Мисля, че тя е в пълна безопасност тук, освен ако ти имаш други сведения.
— Не съм сигурен — отвърна Уесли и също ме погледна. — Вероятно ще е най-добре да изпратим някой с нея.
— В никакъв случай — възпротивих се. — Никой не знае, че съм в Лондон. Бездруго доктор Мант вече е стреснат, ако не и уплашен до смърт, и със сигурност няма да иска да ми се довери, ако не съм сама. А тогава цялата идея на пътуването ни отива по дяволите.
— Добре — неохотно се съгласи Уесли. — Стига да знаем къде си. Ще трябва да се срещнем тук не по-късно от четири, ако искаме да си хванем самолета.
— Ще ти се обадя, ако нещо ме задържи — казах. — Тук ли ще бъдеш?
— Ако не сме, секретарката ми ще знае къде да ни намери — отговори Олсън.
Слязох във фоайето, където водата се изсипваше шумно във фонтана, а бронзовата скулптура на Линкълн се изправяше гордо на стената, обградена от портретите на бивши президенти на САЩ. Пазачите преглеждаха строго паспорти и посетители. Пуснаха ме да мина, загледани хладно в мен. Усетих как очите им ме проследиха до вратата. Навън бе студена, влажна сутрин. Махнах на едно такси и дадох на шофьора адрес в «Белгрейвия» близо до площад «Итън».
Старата госпожа Мант бе живяла в «Ебъри Мюс», в триетажна къща, разделена на апартаменти. Постройката беше с гипсова мазилка и червени комини, издигнати нависоко по керемидения покрив. По первазите на прозорците се виждаха саксии с нарциси, минзухари и бръшлян. Изкачих се по стълбите до втория етаж и почуках на вратата. Тя бе отворена бързо, но не от заместника ми. Едрата жена, срещу която се озовах, изглеждаше не по-малко объркана от мен.
— Извинете — казах. — Предполагам, че апартаментът вече е бил продаден…
— Не, съжалявам. Въобще не е обявен за продан — отговори тя твърдо.
— Търся Филип Мант — продължих. — Очевидно съм сгрешила.
— О — прекъсна ме тя. — Филип е моят брат — усмихна се тя дружелюбно. — Току-що отиде на работа. Изпуснахте го за секунди.
— На работа? — запитах.
— Да, винаги тръгва по това време. За да избегне натовареното движение. Макар да мисля, че това всъщност не е възможно.
Тя се поколеба, осъзнала внезапно, че пред нея стои напълно непознат човек.
— Мога ли да му предам кой го е търсил?
— Доктор Кей Скарпета — отговорих. — На всяка цена трябва да се видя с него.
— Разбира се — доволно, макар и изненадано каза тя.
— Чувала съм го да говори за вас. Той много ви харесва и страхотно ще се зарадва, че сте дошли. Какво ви води в Лондон?
— Никога не пропускам възможността да дойда тук. Можете ли да ми кажете къде да го намеря?
— Естествено. В моргата «Уестминстър» на улица «Хорсфери».
