Уесли се огледа наоколо. Погледът му спря върху вратата на мъжката тоалетна, която се отвори и затвори. Марино излезе оттам, придърпвайки панталона си. Не очаквах да го видя тук. Ако не по друга причина, смятах, че страхът от радиацията ще го задържи у дома.
— Ще си взема едно кафе — каза Уесли. — Някой друг иска ли?
— Да. Направи го двойно.
— Благодаря — казах и се обърнах към Марино: — Това е последното място, където очаквах да те видя.
— Виждаш ли всички тия момчета наоколо? — запита той. — Ние сме част от обединен отряд, в който всички агенции имат представители, така че да можеш да се обадиш у дома и да съобщиш какво, по дяволите, става тук. По тая причина шефът ме изпрати тук и никак не съм доволен от това. Между другото видях приятелчето ти — Стийлс — тук. Ще те зарадвам с новината, че Роше е уволнен.
Не отговорих, защото в момента Роше беше без значение.
— Това трябва да те накара да се почувстваш по-добре — продължи Марино.
Погледнах го. Твърдата му бяла яка беше подгизнала от пот, а тежкият колан проскърцваше при всяко движение.
— Докато съм тук, ще направя всичко възможно да те държа под око. Но ще съм ти адски благодарен, ако не се набуташ в мерника на някой кретен със снайпер — допълни той и приглади коса с огромната си, дебела ръка.
— И аз ще съм ти благодарна, ако ти не постъпиш така. Трябва да отида да проверя моите хора — казах. — Виждал ли си ги?
— Да. Видях Филдинг в големия фургон, дето ви подариха хората от погребалното бюро. Приготвяше си яйца в кухнята, като че ли е на къмпинг или нещо подобно. Там е и хладилният камион.
— Добре. Знам точно къде са.
— Ще те заведа, ако искаш — предложи той с безразличие, сякаш въобще не му пукаше.
— Радвам се, че си тук — казах, защото знаех, че и аз съм една от причините, независимо какво твърдеше Марино.
Уесли се върна с кафетата и хартиена чиния с понички. Марино си сервира закуска, а аз се загледах през прозореца към ясния, студен ден.
— Бентън — казах, — къде е Луси?
Той не отговори. Най-ужасните ми страхове се потвърдиха.
— Кей, всички имаме да вършим работа — каза той мило, но недвусмислено.
— Разбира се — потвърдих и оставих чашата с кафе, защото нервите ми бездруго бяха в ужасно състояние. — Ще отида да видя как стоят нещата.
— Почакай — обади се Марино и захапа втората поничка.
— Ще се оправя.
— Да — каза той. — Обаче искам да съм сигурен.
— Трябва да внимаваш навън — посъветва ме Уесли.
— Знаем, че на всеки прозорец има човек. Могат да започнат да стрелят, когато си поискат.
Погледнах към главната сграда и отворих стъклената врата, която водеше навън. Марино тръгна след мен.
— Къде е ЕСЗ? — попитах.
— Там, където не можеш да ги видиш.
— Не ми разказвай гатанки. Не съм в настроение.
Тръгнах бързо напред. Не се виждаше и следа от тероризъм или жертви и това изпитание приличаше на учебна тревога. Пожарните, хладилните камиони и линейките изглеждаха като част от учение и дори Филдинг, който подреждаше комплекти за бедствени ситуации в белия фургон, не ми се виждаше реален. Той отваряше един от сините военни кашони с надпис ОГСЛ, в който имаше всичко — от осемнайсетсантиметрови игли до жълти пликове, предназначени да съхраняват личните вещи на мъртвите. Заместникът ми ме погледна, сякаш бях стояла до него през цялото време.
— Имаш ли представа къде са колчетата? — запита той.
— Би трябвало да са в отделен кашон, заедно с брадвичките, клещите и металните траверси — отговорих.
— Да, ама не знам къде са.
— А къде са жълтите чували за трупове? — запитах и огледах кашоните, натрупани във фургона.
— Предполагам, че ще трябва да ги взема от ФАСБ — каза той.
Ставаше дума за Федералната агенция за справяне с бедствия.
— Къде са те? — попитах, тъй като наоколо имаше стотици хора от различните агенции.
— Излез навън и ще видиш фургона им директно вляво, до момчетата от Форт Лий. ФАСБ носят и подплатени с олово костюми.
— Моли се да не ни се наложи да ги използваме — казах.
Филдинг се обърна към Марино:
— Какви са новините за заложниците? Знаем ли колко човека има вътре?
— Не сме сигурни, защото не сме наясно колко служители е имало в сградата по време на нападението — отговори Марино. — Но малко хора са били на смяна, което със сигурност е било част от плана. Освободили са тридесет и двама. Смятаме, че в момента държат около дузина. Не знаем колко са все още живи.
— Господи! — ядосано поклати глава Филдинг. — Ако ме питаш мен, всички тези задници трябва да ги застрелят още тук.
— Е, аз лично няма да споря с теб — съгласи се Марино.
— В този момент — каза Филдинг — сме готови да се справим с петдесет души. Това е максимумът за фургона и моргата в Ричмънд, която вече е доста пълна. А ако имаме нужда от допълнително място за съхранение, медицинският колеж също е мобилизиран.
— Предполагам, че зъболекарите и рентгенолозите също — казах.
— Да. Дженкинс, Вернер, Силвърбърг и Ролинс. Всички чакат обаждане.
Усетих миризма на яйца и бекон. Не знаех дали съм гладна, или ми става лошо от нея.
— Ще държим връзка по радиото, ако имаш нужда от мен — казах и отворих вратата на фургона.
