Някои личности ме гледаха злобно изпод вежди. Зад гърба ми се чуваше шепот. Това вече бяха враговете, които ме познаваха лично. Добре, нещастници. Или завиждаха на щастливата ми звезда, или някога пътищата ни са се пресичали. Да си мърморят. По-далеч от мърморене зад гърба няма да отидат.
Най-накрая се промъкнах между масите и кимнах на Гозмо. Днес той самолично стоеше зад бара. Старият прегърбен хитрец, който навремето също е бил любител на нощните обиколки из домовете на богаташите в Авендум, сега беше улегнал и държеше това заведение, където не особено порядъчните и честни хора се чувстваха относително спокойно. Тук момчетата с моята професия можеха да си почиват, да търсят нова работа, купувачи или клиенти. Хитрецът Гозмо не само беше създал страхотно място за всички труженици на нощта, но и беше открил чудесен начин да спечели малко пари.
— А-а-а… Гарет — поздрави ме сърдечно той. Гозмо винаги се радваше на клиенти. За него те означаваха пари. — Откога не съм те виждал. Цяла вечност не си идвал при стареца.
— Работа, много работа — казах аз и с незабележим жест пъхнах в ръката на прегърбения кръчмар вързопа със статуетката.
Гозмо беше добър посредник и именно той ми осигури Поръчката за приключението в имението на вече покойния кронхерцог Патийски. Кръчмарят ловко пое вързопа и също така незабележимо, както и аз, пусна в ръката ми кесия с обещаните двадесет жълтици. Вързопът веднага го взе един от куриерите на кръчмаря и като го пъхна в мърлява платнена чанта, излезе от ресторанта. Да достави стоката на клиента.
Отделих пет монети от получените и ги подадох на кръчмаря.
— За това те обичам, момчето ми, защото винаги навреме плащаш дълговете си — весело каза старият мошеник, а аз се намръщих.
Откраднатото, разбира се, е за други хора, но разплащането с посредниците се налага да правя със собствено злато, получено от продажбата на именно такива вещи. Не че бях скръндза… Но да остана с петнадесет вместо с двадесет жълтици си е болезнено. Всъщност дължах на стария мошеник за минала поръчка, така че той съвсем справедливо си получи дължимата сума.
— Чу ли, че милорд Патийски е починал съвсем неочаквано преди два дни? — колкото се може по-небрежно попита Гозмо, бършейки чашите за бира и без да поглежда навъсеното ми лице.
— Наистина? — изразих аз искреното си удивление от неочакваната смърт на иначе здравия като бик херцог.
Удивлението ми изобщо не заблуди Гозмо, но той не се издаде и продължи да търка чашите, сякаш нищо не се е случило.
— О, да. На сутринта слугите го намерили с разкъсано гърло. А гаринчът, който охранявал богатството му, се чешел постоянно и не обръщал внимание на хората.
— Наистина ли? — изумих се аз. — Кой би си помислил, че там може да има гаринч. На мен лично никой не ми е споменавал.
Кръчмарят пропусна укора ми покрай ушите си. Той можеше да се преструва на напълно глух, и трябва да отбележа, че понякога му се получаваше доста добре.
— Както обикновено? — попита.
— Да. Масата ми свободна ли е?
Гозмо кимна и аз тръгнах в полумрака покрай крещящите с пълно гърло пияни спекуланти и покрай пеещите на сцената полуголи момичета към малката самотна масичка. Седнах с гръб към стената и срещу входа на заведението. Какво да се прави, навик, придобит с годините. Пред мен като с магия се появи чаша тъмна бира и чиния със запечено в кашкавал месо. Какво да кажа, понякога готвачът на Гозмо получаваше просветление и тогава ястията му с нищо не отстъпваха на тези от кухнята на някой барон или херцог. Всичко това го сервира очарователна прислужница, която весело ми намигна, но виждайки вечно навъсената ми физиономия, се фръцна и тръгна към кухнята, въртейки сърдито задника си, с което събра възхитени погледи от съседните маси.
Не ми беше до неоспоримите й прелести, време беше да се зария дълбоко на дъното. Градът щеше да избухне.
С петнадесет жълтици един селянин спокойно би изкарал почти година, но за мен тази сума не беше много голяма, а и в следващите два месеца изобщо не трябваше да помислям за работа. Все някой ще свърже смъртта на херцога с изчезването на статуетката и тогава ще започне масово преследване на крадци из целия Авендум. Като нищо можех да изгоря покрай другите. Ако ме хванат, разбира се. Силно се съмнявах в способностите на подчинените на Фраго Лантен, всъщност изобщо нямах добро мнение за стражите.
Преди още да успея да отпия от тъмното пиво, пред масата изникна блед мършав субект и безцеремонно седна на стола срещу мен. Лично аз виждах този младеж за първи път.
— Да не би да съм ви поканил? — попитах колкото се може по-безразлично.
