Служителката наближаваше петдесетте, косата й по модата имаше сиви кичури и беше облечена в черна рокля от Шанел, украсена само с един наниз перли. Погледна Наоми с нахални очи, преценявайки я от глава до пети.
— Да? — каза тя с леден глас.
Наоми сложи картичката си пред нея.
— Бих желала да говоря с д-р Беренщайн, моля — ведро каза тя.
Служителката се намръщи на картичката.
— Вие нямате определена среща. — Тонът й намекваше, че самото присъствие на Наоми в стаята беше оскърбление.
— Няма да му отнема много време.
— Невъзможно е. Докторът има консултации, прегледи. За какво става въпрос?
— Поверително е.
— Какво означава това „пом.-правист“?
— Аз съм квалифициран адвокат, но все още без право на адвокатска практика — обясни Наоми.
— Оу! Нещо като правен терапевт?
— Една минутка — каза Наоми, като прекъсна обидите. Тя взе обратно картичката си и написа на задната страна: „Относно Линда и епископа“ — и я върна на служителката. — Просто му покажете картичката от двете страни. Аз ще почакам.
— Няма да свърши работа. Дори да бяхте президент, нямаше да успеете да влезете днес без определена среща — отвърна служителката надменно.
— Е, значи имам късмет — каза Наоми.
— Какво искате да кажете?
— Че не съм президент — каза Наоми, като се усмихна сладко.
Служителката тръгна и се върна след няколко минути.
— Последвайте ме — каза тя кратко и поведе Наоми през чакалнята към един офис в ъгъла. — Чакайте тук, моля — и затвори вратата след себе си.
Офисът, като чакалнята, беше ограден от две страни със стъклени прозорци от пода до тавана. Наоми разгледа препоръките на доктора, окачени в рамки по стените — Шоут, Принстън, Медицинския институт в Харвард. Идеален произход. Беренщайн влезе след минута-две — внушителен мъж на около петдесет и пет, над шест фута висок, в отлична форма като атлет, с чисто бяла коса на вълни, ястребовидни черти и загар от тенис. Той имаше снизходителната поза на човек, който очаква уважение и владее чувствата си.
— Мис Чанс? — каза той с дълбок и ясен глас. — Аз съм доктор Беренщайн. — Той погледна Наоми по дължината на конския си нос. — Вие сте много нетърпелива жена. — Какво има толкова важно? — взря се в картичката на Наоми, махна й да седне и се настани срещу нея на бюрото.
— Работя за един адвокат, докторе. Трябва да ви задам няколко въпроса. Няма да отнеме много време.
— Днес е невъзможно. Абсолютно невъзможно.
— Мога да почакам до края на работното време. Можем да поговорим по пътя до вашата кола.
— В никакъв случай. Ще накарам мис Томас да ви определи час за следващия…
— Съжалявам, докторе, това е неприемливо.
— Вашето държание е обидно. Не ми харесва това — рязко отвърна той.
— Не е необходимо да ви харесва — каза Наоми равнодушно.
— Мисля, че е по-добре да си тръгнете веднага.
— Може да отговорите на въпросите ми сърдито — каза Наоми. — Може да бъдете груб. Може дори да записвате отговорите, ако не искате да ги кажете на глас. Но ще отговорите на въпросите ми, докторе.
Беренщайн сдъвка крайчеца на устната си и почука по картичката с показалеца си.
— Може би следващата седмица — каза той накрая.
— Няма да стане.
— С кого, по дяволите, си мислите, че говорите! — рязко каза Беренщайн. Устните му започнаха да треперят от гняв. Той стана рязко, а очите му отразяваха едва контролирания гняв. — Мисля, че е по-добре да тръгнете, преди да извикам полицията!
Наоми го изгледа няколко секунди и тихо каза:
— Окей. Човекът, с когото бихте желали да говорите, е лейтенант Абъл Стенър. Искате ли да узнаете какво ще ви каже? Ще ви каже, че съм напълно упълномощена и си върша работата. После вероятно ще се появи да разбере защо съм идвала тук. Той също ще ви каже, че или ще говорите с мен сега, или ще се върна с призовка и ще разговаряте с моя шеф. Името му е Мартин Вейл.
Беренщайн сякаш се смали, когато чу името. Огънят изчезна от очите му, а устата му се отпусна. Той несъзнателно приглади косата си отзад. Погледна отново към картичката на Наоми. — Мога ли да знам какво означава това? — попита той. — Моите хора ми определят десетки срещи. Кои са Линда и епископът? Линда чия? И кой е този човек, епископът?
Наоми запали една цигара, облегна се назад и каза:
— Защо не улесним нещата и преминем направо на главното. Ние разследваме убийството на епископ Рашмън.
— Това няма нищо общо с мен.
— Това има общо с Линда.
— Линда чия? Не знам за кого говорите.
— Линда е вероятният вещ свидетел. Тя е живяла в Дома на Спасението допреди няколко седмици, така че не знаем фамилното й име. Вие знаете отговора, сигурна съм.
— Повтарям, не познавам никаква Линда.
— Епископът й е уредил среща тук на девети март. Пише го в неговия дневник, докторе.
— Както ви казах преди…
— Доктор Беренщайн, ако епископът се е обадил тук заради Линда, каквато и да е фамилията й, той не е говорил с този сфинкс на рецепцията или някой друг. Епископ Рашмън е говорил с вас.
— Не си спомням…
Наоми вдигна ръка и го накара да замълчи.
