Осъзнавах, че целта му беше да ме шокира, но това не намали ефекта от въпроса. Бях истински ужасена. Едва се сдържах да не побегна. Опитвах се да не се предам, но е трудно да пребориш инстинкта за самосъхранение. Хвърлих бърз поглед към Джема с надежда за подкрепа, но това не помогна особено. Сестра ми стоеше с широко отворени очи и зяпнала уста, държеше фотоапарата, сякаш той би помогнал и някак беше успяла да не запише на касетофон нито дума от казаното.
— Не — прошепнах останала без дъх.
Той отърка лицето си в бузата ми и блокира с ръка гърлото ми. За случаен минувач бихме изглеждали като двойка влюбени.
Пъхна коляното си между коленете ми, раздалечи ги и така получи достъп до най-интимното ми място. Изохках при интимния контакт и мигом разбрах, че не е по силите ми да овладея екстаза. Хванах китката му с две ръце.
— Моля те, престани.
Той спря, но ръката му остана между краката ми. Опрях ръка в гърдите му и го отблъснах с мек жест от себе си.
— Моля те.
Отдръпна се и ме погледна в очите.
— Ще си тръгнеш ли?
— Ще си тръгна.
За един дълъг момент остана загледан в мен, после вдигна ръце и ги опря на стената над главата ми.
— Върви — каза грубо.
Не беше предложение. Промуших се под ръката му и се затичах, преди да е променил решението си, като междувременно дръпнах Джема след себе си.
След като заобиколихме сградата, спрях и се обърнах. Той се беше покатерил върху сандъка и се взираше през прозореца. Въздъхна тъжно и опря глава в стената. Осъзнах, че не възнамерявала се върне в апартамента. Просто искаше да наблюдава този прозорец.
Зачудих се кого ли беше оставил вътре. Научих два дни по-късно, докато говорех с гневната собственичка. Семейството от 2С се беше изнесло посред нощ, без да плати наем за два месеца и смяната на стъклото. Инстинктът ми за самозащита ме спря да спомена за подробностите около счупването му. Когато най-после спря да нарежда за изгубените приходи каза, че чула мъжът да го нарича Рейес. Значи беше Рейес. Но най-много ме вълнуваше кого беше оставил вътре. Собственичката ми каза.
Сестра си. Беше оставил сестра си вътре. Сама. С чудовището.
— Не мога да повярвам — каза Куки и ме върна към действителността. — Той дали е мъртъв?
Куки откри преди много време, че виждам отиващите си от този свят, но никога не го прие като мой минус.
— Точно това е странното — отговорих аз. — Не знам. Толкова е различно от всичко, което съм преживявала досега. — Погледнах часовника си. — По дяволите, трябва да вървя в офиса.
— Добра идея — засмя се тя. — Аз идвам след малко.
— Хубаво — казах аз, втурнах се към вратата и помахах. — До скоро. Дръж фронта, господин Уонг.
„Гиниялна“.
Докато изминавах двайсетината метра до задния вход на бара на татко, обмислях възможните причини тримата адвокати да останат тук, вместо да преминат в отвъдното. Според сметките ми — като се допускаше грешка от дванайсет процента, базирани на радиуса на съответния конфиденциален интервал и предупреждението от здравното министерство — излизаше, че едва ли са тук, за да похапват тако.
Забавих се за момент, докато прибера слънчевите очила в кожената си чанта и позволя на очите си да привикнат към приглушената светлина в бара. Барът на баща ми е слабо казано великолепен. Таванът на основното помещение е катедрален тип. По стените висят снимки в рамки, медали и знамена от различни събития, свързани с пазителите на реда. Всяка останала свободна повърхност е покрита с тъмно дърво. Ако влезете през задния вход, барплотът се пада отдясно, в средната част са разположени кръгли маси и столове, а по периферията са подредени високи маси. Но истинският блясък на кръчмата се дължеше на стогодишните метални елементи, които опасваха основното помещение като старинна корона. Те се извиваха като спирали наоколо и насочваха погледа към западната стена, където се извисяваше в целия си блясък великолепен асансьор от ковано желязо. Такъв, какъвто може да видите само по филмите и в много старите хотели. От тези, чийто механизъм е на показ, така че посетителите да могат да му се наслаждават и които отнемат цяла вечност плюс още един ден, за да стигнат до втория етаж.
Офисът ми на частен детектив заемаше почти целия горен етаж и имаше свой собствен вход в страничната част на сградата, с живописно стълбище в стил Ню Инглънд. Но аз се усъмних в способността си да се изкача по стълбите, без да изпитам нежелана болка. Тъй като определях всяка болка като нежелана, реших да използвам асансьора в бара въпреки ограничените му възможности.
До мен достигна гласът на баща ми и аз се усмихнах. Татко беше като дъжд в нагорещената пустиня. В детството ми ме спаси да не се сгърча пресъхнала и да се затворя в себе си, което би било гадно.
